Бен отвори крилото на прозореца.
— Сара! — провикна се.
Сара спря и се огледа. Мина един автобус и тя изчезна зад рева на дизеловия двигател.
— Сара! — провикна се той отново. — Отсреща. На прозореца.
Вдигна глава и го видя. Махна му с ръка.
Бен се огледа отново и не видя нищо нередно. Какво беше намислила? Да го задържи в «Пърлс», докато някой иде при Алекс? Възможно беше. Добре, брат му беше в безопасност поне засега.
Не можеше да е дошла да го очисти сама. Не, нямаше начин. Можеше да си я представи като агент или нещо от сорта, но не и като човек, който дърпа спусъка. Не я беше възприел по този начин.
Макар че, ако беше сбъркал, наказанието за пропуска щеше да е голямо.
— Качи се горе — рече той.
21.
Маловажно
Алекс се беше прозинал три пъти за един час и последните две прозевки бяха заразителни. Сара го погледна и рече:
— Въртим се в кръг. Стига толкова за тази вечер.
Той я изгледа с непроницаемия си поглед, после изражението му сякаш омекна.
— Права си — рече. — Трябва да тръгнем от друга посока, за да видим какво пропускаме, а това няма да стане без почивка. Гладна ли си?
Беше предвидила въпроса и имаше готов отговор.
— Не, не съм. Ще изляза да си купя някакви дрехи. Ще се видим утре сутринта, нали?
Той кимна.
— Седем много рано ли е?
— Не, става. И без това се съмнявам, че ще спя добре. Всичко е прекалено налудничаво.
Отиде в стаята си през междинната врата, съблече се и си взе един душ. Нещо се надигаше в нея цял ден и ако не се справеше с него, щеше да експлодира.
Денят беше започнал особено, а после си стана направо страшно. Документите от бюрото ѝ липсваха. Странното обаждане на Алекс. После този мъж в кабинета му, който ѝ се стори доста опасен и се оказа брат на Алекс. Когато ѝ казаха какво става, тя се разтревожи, но не се уплаши наистина. Като се връщаше назад, осъзна, че относителното ѝ хладнокръвие се дължеше на неразбиране. Не вярваше, че наистина я грози опасност. Да, разбираше, че вероятно полицията не може да помогне, но се бе съгласила да тръгне с Алекс и Бен и да се опита да разбере какво толкова ценно или опасно има в «Обсидиан» почти на шега, все едно беше приключение, разнообразие в делника. После Бен се качи отзад в колата при «Четири сезона» с кръв по лицето, и тя видя репортажа по новините и разбра, че братът на Алекс е човек, който може да убие двама души — явно гангстери — и че за него това беше толкова лесно, колкото за повечето хора да си налеят чаша кафе. Можеше да убива? Беше ги убил. Нямаше друго обяснение.
И какво щеше да прави сега? Той ли я беше направил, или тя сама се бе направила по някакъв начин съучастница? Учила беше наказателно право през втората година от следването си, но го изтри от ума си пет минути след като се дипломира и си взе изпита за правоспособност. Не знаеше колко е лошо положението за нея от правна гледна точка. И правото можеше да се окаже последната ѝ грижа.
Наясно беше, че Бен не ѝ вярва. А и как само я гледаше, как уж небрежно се приближи да види какво има на екрана на компютъра ѝ… страх го беше да не превърти и да не иде в полицията ли? И какво щеше да направи, ако тя го стори?
Можеше да се справи по два начина. Да си държи устата затворена и да се надява, че всичко ще се нареди някак. Или пък да подходи директно към проблема.
Напусна хотела и се отправи на север по «Стоктън». Нощта беше студена и ясна и полумесецът висеше ниско на небето. Китайският квартал бе притихнал, повечето от магазините — затворени, скрити зад нагъната ламарина. На някои от жалузите имаше врати, няколко още не бяха спуснати и тя мярна семейства, които вечеряха, и приятели, играещи на карти, долови аромата на варен ориз и сладкиши и смеха и разговорите на мелодичен език, който й се прииска да разбира. През някои от вратите се виждаха стръмни тесни стълби, които се извисяваха нагоре. Почуди се към какви ли стаи водят, кой се качва и слиза по тях от сутрин до вечер, какъв живот водят по тайните места на върха им.
Мина покрай стенопис в чест на китайците, строили железницата. Поставените отдолу хартиени фенери премигваха, разлюлени от вятъра. Зави надясно по «Пасифик», гледаше нагоре към дървените къщи, балконите им бяха боядисани в зелено и червено, стрехите извити нагоре в азиатски стил. Един старец затваряше магазина си, билкарница, на витрината имаше изложени стъклени буркани, пълни със страховити екземпляри, които можеше да идват от земята, от морето или пък от друг свят. Махна и й се усмихна с беззъбата си уста, докато минаваше, и тя кимна и му се усмихна в отговор.