— Нищо не е станало. Беше филипинка. Запознахме се в Манила. Когато се върнахме обратно в Щатите, разбрах, че не е тази, за която я мислех.
— Може и тя да е разбрала същото за теб.
— Сигурен съм, че е така.
— Деца?
Настъпи продължително мълчание. Накрая отвърна:
— Дъщеря. Живеят в Манила.
Не можа да остане безразлична към явната му неохота и към готовността, с която в крайна сметка ѝ отговаряше.
— Не ги ли виждаш?
Присви рамене.
— Много е далеч.
— Но не затова не ги виждаш.
Отпи голяма глътка от джина.
— Ами ти? Имаш ли си приятел?
Поклати глава.
— Имах в университета. Сега нямам.
— Защо? Сигурно всички във фирмата са луди по теб.
— Защо го казваш?
Той я погледна.
— Комплимент ли си просиш, или наистина не виждаш?
Тя усети, че се изчервява, наполовина от гняв, наполовина от неудобство.
— Просто не съм срещнала някой подходящ.
— Не, не е това.
— Какво искаш да кажеш? Откъде знаеш? Нищо не знаеш за мен.
— Достатъчно знам за теб. Такава ми е работата.
— Нима? И какво знаеш?
— Знам, че когато красива жена като теб е необвързана, не е защото не е срещнала подходящия. А защото не желае да се обвърже.
— И защо да не желая? — попита тя, едвам удържа желанието си да се размърда неловко на мястото си.
— Поради ред причини. Беше в офиса, в колко, в седем тази сутрин? Значи искаш да станеш голям адвокат. Приятел само би те разсейвал. А и ако хората в офиса знаят, че си имаш приятел, няма да се надяват толкова. Ако не се надяват толкова, няма да можеш да ги въртиш на пръста си.
Не можеше да повярва на ушите си.
— Доста си самоуверен.
— Ти ме попита.
— Какво друго?
Той отпи още една глътка джин.
— Знаеш, че с когото и да имаш връзка, той ще си пропилее шансовете. Знаеш го, защото ти се е случвало и преди. Вероятно ще иска да се ожените веднага, за да те заключи, докато може. Не би могла да го изтърпиш, защото искаш да си свободна да избираш. Не мъжете, а живота си. Не знаеш какво всъщност искаш да правиш. Каква искаш да станеш, когато пораснеш.
— Така ли? — отвърна Сара, без да обръща внимание на провокацията. — И каква искам да стана?
— Не знам. Не и адвокат обаче.
— Откъде знаеш?
— Ако искаше да бъдеш адвокат, нямаше да ми отговориш толкова бързо.
Поклати глава, нищо не каза. Самоувереността му я вбесяваше… но в същото време трябваше да признае, че казаното не беше далеч от истината.
— Искаш ли да знаеш защо не виждаш семейството си? — попита тя.
— Сигурен съм, че ще ми кажеш.
— Защото не понасяш да си обвързан. Не понасяш някой да зависи от теб. Защо така? Разочаровал ли си някого в миналото, подвел ли си го?
— Не знаеш какви ги говориш.
— Напротив, знам. Ако не знаех, нямаше да побързаш да го отречеш. Изключение от обичайното ти самодоволно мълчание.
Той се усмихна. Тя не можа да разбере дали беше обичайното снизхождение, или искаше да каже: Туше!
— Какво има? Мислиш, че на дъщеря ти ще ѝ е по-добре изобщо без баща, отколкото с такъв, на когото не може да разчита? Това нещо като ваксина ли е? Превантивно разочарование?
Отпи глътка от чашата си.
— Стига толкова.
— Защо? По-забавно е ти да бъркаш в душата на някого, отколкото да го оставиш той да рови из твоята, така ли?
— Не си в душата ми.
— Повтори го още веднъж. Може и да си повярваш.
Погледна я, изражението му беше заплашително и тя се сети отново за огромното напрежение и огромния му самоконтрол. Кое в него я подтикваше да разбере какво се крие зад контрола и я тласкаше да увеличи напрежението до точката, в която контролът щеше да се пропука? Защо се стараеше толкова да го ядоса? Защото я бе подценил? Беше направил някои спорни расистки забележки? Беше дребнав и тя му позволяваше и нея да превърне в дребнава.
Знаеше, че думите са верни. Но не въздействаха по никакъв начин на чувствата ѝ.
Бен пресуши чашата си.
— Още едно?
И тя изпи до дъно своята, насили се да не се намръщи.
— Твой ред е да черпиш.
Той поръча още две. Сара се почуди дали беше добра идея. Вече ѝ се беше замаяла главата от първото. Но имаше предизвикателство в предложението му и тя нямаше да отстъпи.
Виждаш ли колко си глупава? — помисли си. Но думите отново нямаха никакъв ефект.
Седяха мълчаливо няколко минути. Сервитьорката им донесе питиетата и се отдалечи. Сара отпи глътка и погледна през прозореца, замисли се, докато се наслаждаваше на временното замайване. Барът ѝ харесваше. Харесваше ѝ да стои в мрака, да гледа улицата навън, все едно се намира в някакво тайно гнездо. «Пърлс» беше точно отсреща; виждаше ясно входа.