Да я сграбчи. Нямаше това предвид, докато я претърсваше в бара — беше се съсредоточил върху вероятността да е въоръжена. Но щом се увери, че не носи оръжие, се успокои и задръжките му вероятно бяха паднали заради начина, по който тя го гледаше в очите, докато плъзгаше ръце по хълбоците и краката му…
Изпусна дълга гореща въздишка. Но не се беше подал на изкушението. Нищо кой знае какво не беше станало.
Отгоре на всичко се чувстваше виновен. Но защо? Не че имаше нещо между Алекс и Сара, а дори и да имаше, не дължеше нищо на брат си.
Тогава защо ѝ беше казал за Алекс? Може би се опитваше да отклони вниманието ѝ. Може би се опитваше да обясни, че дори и да му се иска, не може.
Телефонът в стаята звънна. Вдигна слушалката и рече:
— Да. — Мислеше си, че е Сара.
— Чудех се дали си се прибрал вече — каза Алекс.
— Да, току-що влязох.
— Видя ли Сара? Излезе преди доста време.
Бен се поколеба.
— Да, видях я. В стаята си е. Слушай, трябва пак да изляза. Ще дойда да ти разкажа.
Затвори, провери коридора през шпионката, после прекоси коридора към третата стая.
— Как беше в «Пърлс»? — попита го Алекс.
За секунда Бен изключи, че би трябвало да е ходил там.
— Приятно — отвърна. — Свърши ли нещо?
— Не. Пробвахме да използваме «Обсидиан» в различна среда. Нищо не открихме. И в бележките на Хилзой няма нищо, което да ни помогне. Или поне нищо, което да видим или използваме. Ще си поиграя още малко сам.
— Добре. Трябва да изляза да свърша разни неща.
Алекс повдигна вежди въпросително.
— Какви?
Бен поклати глава.
— Това-онова. Рутинна работа. — Не че нямаше доверие на брат си, но не бе необходимо да го информира, оперативната сигурност си беше оперативна сигурност.
— Както и да е — отвърна Алекс. — Мислех си за нещо обаче. Когато всичко свърши, мислех си, че двамата с теб… можем да идем на гробищата?
Бен се намръщи.
— Защо?
— Просто да отдадем почит. Не си идвал отдавна. Кога за последно си ходил на гробовете на мама и татко? Или на Кейт?
— Никога не съм ходил.
— Това имах предвид.
Пак започва — помисли си Бен. — Съди ме. Този път за това, че не споделям предразсъдъците му за колениченето пред купчина пръст.
— Не ходя по гробища — отвърна той, като овладя гнева си. — Но ти ако искаш, ходи. Съсипвай се.
— Знаеш ли, не мисля, че искам кой знае какво…
— Напротив, искаш. Искаш прекалено много. Както винаги.
— Какво значи това?
Бен усети как гневът му се изплъзва като мазна връв.
— Означава, че днес за малко не гризнах куршума, предназначен за теб, и нямам желание да слушам лекции какъв лош син и брат съм, защото няма да хукна към мястото, където телата на родителите и сестра ни служат за храна на червеите.
Челюстта на Алекс се стегна.
— Не говори така.
— Как? Те са мъртви, Алекс. Няма ги. Не съществуват.
— Така ли? Какво правеше ти, когато съществуваха? Беше прекалено зает да дойдеш да видиш мама дори когато умираше!
Бен с изненада усети силен гняв и поклати глава, сякаш за да го пропъди. Как беше възможно? Всичките години, цялото разстояние, и ето ги пак тук, хванати в същата примка.
— Какво каза?
Алекс понечи да отстъпи, но после реши да отстои позицията си.
— Чу ме.
Бен замълча, потисна гнева си.
— Бях до нея — отвърна той след миг. — И тя го знаеше.
— Не го знаеше. Знаеше само, че си прекалено зает да тичаш и да си играеш на войник, за да бъдеш с нея, когато се разболя.
— Обаждах ѝ се всеки божи ден, Алекс, и тя разбираше защо не мога да се върна. Сама ми каза да не се връщам.
— Не можеш да различиш блъф от любезност? Какво очакваше да направи, да те моли да дойдеш? Да те умолява? Нямаше да го направиш, дори да го беше сторила!
— О, и ти се погрижи за нея? Да не би да прекъсна следването си?!
— Нямаше нужда да го прекъсвам! Бях там почти всеки ден!
— Алекс, говориш пълни глупости. Беше там, защото можеше да учиш, докато седиш при нея в болничната стая. И да си бил с нея, правил си го, защото не е пречило на великите ти планове за кариера. Не остана вкъщи, за да се грижиш за нея, остана, защото те беше страх да направиш нещо друго.
Алекс леко извиси глас:
— Бях с нея, когато умря. Държах ръката ѝ, не спях като младенец в друга часова зона.
— Тя беше в кома месец преди да умре и никой не знаеше кога ще си иде — отвърна Бен, гневът му растеше, на път се да го завладее. — Нямаше да забележи дали съм там, или ме няма.