Ако някой го причакваше, вниманието му щеше да е съсредоточено върху алеята и в по-малка степен върху улицата, водеща към нея. Нямаше да мисли за задния двор. Нямаше да му хрумне, че някой може да познава мястото и да го използва. Някой, който, да кажем, е минавал напряко през задния двор и двора на съседите зад него на отиване и връщане от училище всеки ден.
Излезе от шосе 280 и пое по Алпайн Роуд, отправяйки се на юг покрай ниските дървени сгради на търговския център в Ладера, където майка му пазаруваше, а баща му проверяваше дали колата има достатъчно бензин и гумите са напомпани. Домът на родителите му — къщата на Алекс — се намираше в задънена улица на име Корона Уей, една от многото подобни улички в квартала, осеян с разхвърляни къщи и големи хълмисти празни участъци. Направи десен завой на Ла Места Драйв, после ляв на Ерика Уей, почувства се неловко от това колко лесни бяха завоите, колко познат пейзажът.
По оградените с дървета улици бяха паркирани коли: лексуси, мерцедеси и волво, които изглеждаха точно на мястото си. Бавно мина покрай тях и ги огледа отвътре. Бяха празни, предните стъкла и покривите бяха покрити с вечерни капчици влага.
Спря и изгаси фаровете, после отвори чантата си и извади очила за нощно виждане. «Найт Оптикс D-312G-A». Струваха шест хилядарки чифтът, ако успееш да ги намериш извън армията. Малки и достатъчно леки, за да служат за отлично наблюдение. Нагласи ги на главата си и ги включи. Изведнъж светът доби ярък зелен фокус. Купонът започна.
Зави наляво по Есканьо Уей, задънена улица, почти успоредна на «Корона» и отделена от нея от две извиващи се редици къщи, дворове и шубраци. По улицата нямаше коли, нямаше и улично осветление. Паркира до горичката от секвои между две къщи — семейство Ливайн и семейство Андрюс, ако още живееха тук. Алекс си играеше на криеница с децата им едно време. Увери се, че светлините в купето са изключени, и излезе, като безшумно затвори вратата след себе си.
Въздухът беше студен и влажен и миришеше на борови иглички и мъх. Бен затвори очи и застина с навирена глава, заслуша се. Вятърът шумеше по върховете на дърветата, придружен от приглушения шум от рехавото движение по шосе 280. Колко нощи се беше вмъквал и измъквал тайно по същия този път, нощи, които миришеха и звучаха точно като тази? Спомни си как стоеше на същото това място и пускаше по една вода на пияна глава между дърветата, надявайки се, че родителите му са здраво заспали, но въпреки това измисляше по някоя история в случай на нужда. И тогава една нощ…
Стига. Съсредоточи се.
Правилно. Извади глока и тръгна по тревата в края на двора на семейство Ливайн. Движеше се бавно, местеше всеки крак предпазливо — първо пръстите, после петата — по влажната трева, спираше след всяка крачка, за да се огледа и ослуша.
Отне му четири минути, за да измине двайсетте метра до дървената ограда на задния двор на Алекс.
Не беше висока, само метър и осемдесет, издигната повече, за да не се вижда дворът отвън, отколкото да държи вътре семейното куче Арло, леко невротичен пудел, за когото майка му душа даваше, а Бен едва понасяше и който във всеки случай отдавна беше отървал кучешкия синджир. Надигна се на пръсти в сянката на няколкото дъба и надникна през оградата. Виждаше мястото в ъгъла на къщата и гаража толкова ясно, сякаш някой го беше осветил с прожектор. Беше празно. Огледа двора. Точно както си го спомняше. Къщичката, която баща им бе построил, като бяха деца. Горещата вана, която никой така и не използваше. Сякаш Алекс живееше в някакъв семеен музей. Много жалко.
Отново огледа двора и след като не видя никого, прибра глока обратно в кобура и предпазливо прескочи оградата. Извъртя се настрани, прехвърли първо десния си крак, после левия, след което бавно се спусна на земята. Извади отново глока и зачака, гледаше и слушаше. Нищо.
По-голямата част от двора бе покрита с дървени стърготини или чакъл. Бен избягваше тези места, ходеше по тревата, като се криеше в сенките. Стъпка. Спри. Огледай се и се ослушай. Стъпка. Спри. Огледай се и се ослушай.
Мястото до гаража беше толкова идеално за засада, че щом веднъж се увери, че е празно, изобщо не се усъмни, че там може да има някого. Вероятно в момента не им достигаха хора. Или пък са решили, че Алекс няма да се върне тази вечер. Или и двете.
И все пак трябваше да е сигурен. Единственото друго място, което ставаше за засада, беше отсрещният ъгъл на къщата, обърнат с лице към улицата в края на тясна кучешка пътека, оградена от едната страна от къщата, а от другата от оградата. Можеше да стоиш в ъгъла отпред в тъмното и пак да виждаш улицата, после да се дръпнеш назад към гаража, ако видиш да влиза кола.