Руснаци сутринта, американец през нощта. Не знаеше какво означава това. Различни групировки се интересуват от «Обсидиан»? Възможно беше. Може би този, който стоеше зад всичко, беше свършил руските наемници и се бе обърнал към друг.
Ако някой го чакаше вътре, имаше голям шанс да го изненада. Мъжът, когото беше очистил у Алекс, не носеше мобилен телефон, нито радиостанция. Това означаваше, че не го чакат да се обади, поне не веднага.
Беше се успокоил след «Везувио», мислейки, че момичето е наред, в резултат не беше изпипал достатъчно тактиката. Извади късмет. Нямаше да разчита повече на късмета.
Вътре хотелът беше толкова притихнал, че можеше да чуеш тишината. Жената на рецепцията го поздрави, но освен нея — фоайето, барът… всичко беше празно.
Взе асансьора до шестия етаж, после слезе по стълбите до четвъртия. Извади пистолета си в момента, в който излезе на стълбището. Ако нямаше кофа и парцал в ръка, който и да го срещнеше, едва ли щеше да му мисли доброто.
Притисна се плътно към стената, когато наближи стаята на Сара, после се наведе ниско, докато минаваше покрай вратата, за всеки случай, ако някой гледаше отвътре през ключалката. Сложи си очилата за нощно виждане на главата, без да ги спуска над очите засега. Трябваше да е подготвен за всяка възможност. За всичко. Не само за засада, но и за нещо с дистанционно задействане.
Отварянето на вратата му опъна здраво нервите. Да предвидиш заплаха от импровизирано взривно устройство налага съвсем различна тактика от тази при опасност от засада. И забавянето пред вратата, за да огледа има ли някакви признаци за първото, излагаше ужасно задника му на второто. Е, тя беше дебела; едва ли някой би рискувал да стреля през нея. Но все пак.
Не откри жици, нито други следи от нещо, което може да затвори верига при отваряне на вратата. По магнитната ключалка нямаше белези от насилствено влизане. Плъзна картата си с лявата ръка, глока държеше на нивото на гърдите си с дясната. Полекичка открехна вратата и я задържа, като свали пистолета. Нищо от другата страна. Нито жици, нито нещо друго, увито около топката на вратата. Протегна се вътре и натисна ключа на централното осветление. Стаята потъна в мрак.
Остави вратата да се затвори и се отдалечи по коридора. Може някой да гледа отвън. Беше обиколил веднъж хотела, разбира се, но бе възможно да е пропуснал някого. Не искаше този някой да види, че светлината по края на пердетата на стая 767 е угаснала, да изчака минута и после дистанционно да активира взривното устройство. Или поне не искаше да е в стаята, когато това стане.
Изчака две минути. Добре, ако щеше да става така, вече да се е случило. Върна се при вратата, сложи си очилата и влезе, като заключи след себе си.
Трябваха му три минути, за да се увери, че е сам. Проверката, че никой не му е оставил взривоопасно любовно писмо, му отне още двайсет.
Седна на пода с гръб към леглото и свали очилата за нощно виждане. Въздъхна дълбоко. Боже, какъв ден! Сигурно бе уморен, но още беше прекалено напрегнат, за да го почувства.
Добре. Още нещо и после можеше да си отдъхне.
Момичето.
Можеше да влезе по три начина. Първо, през общата врата, ако не я беше заключила от нейната страна. Второ, можеше да използва ключ-картата за нормалната врата, ако не е пуснала резето отвътре. Не му се вярваше да успее по някой от двата начина, така че третата възможност беше най-обещаваща: просто да отвори общата врата с ритник. Беше от тежко дърво, но се отваряше към нейната стая и металните лайстни щяха да се изкривят достатъчно, за да я освободят от рамката.
Отвори вратата от неговата страна, бавно, внимателно, искаше да се увери, че няма поставено нищо между нея и тази към стаята на Сара, което да затваря верига. С изненада откри, че вратата от нейната страна не само не е заключена, ами зее широко отворена. Зарадва се, че е изгасил лампата в своята стая и не е свалил очилата. В противен случай силуетът му веднага щеше да се види.
Влезе предпазливо вътре, не му хареса, че вратата е отворена, предчувстваше капан. В зелената светлина на очилата я видя на леглото. Лежеше по гръб, покрита до врата със завивката, дългата ѝ черна коса се бе разпиляла по бялата калъфка на възглавницата. Дясната ѝ ръка беше вдигната над главата. Лявата бе под завивките. Беше забелязал през деня, че е деснячка, и виждайки силната ѝ ръка празна, се успокои донякъде. Явно спеше, но пък се бе направила на невинна и във «Везувио», при това убедително. Не я изпускаше от очи, докато тихо провери стаята. Беше празна.