Приближи се до леглото и я погледна за миг. Дишаше бавно и равномерно. Не помръдваше.
Забеляза, че резето на външната врата е пуснато. Което превръщаше отворената обща врата в нещо като тунел. Това изобщо не му хареса. Не му хареса, че явно е било предвидено да дойде.
С насочен пистолет дръпна завивката и откри лявата ѝ ръка. Беше празна.
Свали очилата, остави ги на земята и светна нощната лампа. Очите на Сара се отвориха, тя рязко седна в леглото, сви се и дръпна завивката към гърдите си.
— Какво, по дяволите, става? — попита тя. — Какво правиш?
— Не се радваш, че ме виждаш — отвърна той, като се наслаждаваше на момента, колкото и да не му се искаше.
— Абсолютно прав си, не се радвам. Не можеш да влизаш просто така. Какво правиш? Какво искаш?
— Не се прави на глупачка, скъпа. Знам, че те бива, но номерът вече не минава.
Тя погледна към глока, сякаш чак сега го видя, както вероятно и беше.
— Защо, по дяволите, си насочил пистолет към мен? Луд ли си?
Продължи да я държи на мерник. И понеже самият той имаше навика да спи на една ръка разстояние от оръжието си, й нареди:
— Стани от леглото!
— Върви по дяволите! Разкарай се от стаята ми!
Той хвана завивката и я дръпна от нея. Тя полетя към отсрещната стена и се плъзна на земята.
Сара скочи към другия край на леглото.
— Махай се от тук! — извика.
Беше само по бикини и бял корсаж и за миг той се усъмни в себе си. Но колко войници бяха правили същата грешка със сладки на външен вид жени миг преди да взривят самоубийствената бомба?
Заобиколи леглото с насочен пистолет.
— Млъквай! — предупреди я. — Дръж ръцете си така, че да ги виждам, ако не искаш да те гръмна.
Гледаше го вторачено и дишаше тежко.
— Ти си луд. Наистина си луд.
— Права си — отвърна той, беше откъм нейната страна на леглото и се приближаваше към нея. — Достатъчно луд, за да направя нещо побъркано, това е сигурно. Трима души се опитаха да ме убият за един ден. Това би подлудило всекиго.
Тя не отговори. Разбира се, че няма да отговори. Приближи се. Сара се сви в ъгъла, стената от едната страна, нощното шкафче от другата.
— Наистина успя да ме заблудиш за кратко — рече той. — Признавам ти го. Но всичко свърши. Мъжът, който ме чакаше в къщата на Алекс. Каза ми всичко, преди да умре. Първо трябваше да го обработя, но накрая проговори.
— Не искам да знам — рече тя.
Бен пристъпи по-близо.
— Тогава не биваше да се забъркваш. Но ето добрата новина за теб. Имам един въпрос. Ако остана доволен от отговора, нищо няма да ти направя.
— Какъв въпрос?
— За кого работиш?
— Държиш се като побъркан!
— Този отговор не ме задоволява.
Изведнъж тя се приближи към него.
— Ще престанеш ли да гледаш на мен като на враг? — извика и го блъсна с пръст в гърдите. — Аз съм иранка, само това виждаш! Изкривяваш в ума си всичко, което става, за да си докажеш това, в което вече искаш да вярваш! Защо? Защо имаш нужда да вярваш, че аз съм врагът? Какво ще постигнеш с това?
Бен остана толкова изненадан, че за малко да отстъпи крачка назад, но се спря. Беше толкова сигурен в себе си, когато влезе, че очакваше тя да се огъне веднага. Или да отрече неубедително и после да се огъне. Не беше очаквал обаче контранападение. Особено толкова шумно, че да привлече внимание. Трябваше да си възвърне самообладанието.
— Някой се е обадил вечерта — рече той. Изведнъж му се стори глупаво да я държи под прицел. Толкова близо и както беше ядосана, имаше риск да стане беля. Пъхна го обратно в кобура си. — Някой, който е знаел, че отивам в къщата на Алекс. Няма кой друг, освен теб.
— Какви ги говориш? Не съм знаела, че отиваш в къщата на Алекс. Изобщо не знаех къде отиваш, по дяволите! Каза само, че имаш работа.
— Може да си се досетила. — Още щом го каза, му прозвуча неубедително. Боже, това ли му беше доказателството? Не, мъжът беше попитал къде е Алекс. Но… може ли да не им пукаше за момичето? Алекс беше най-важният, това бе ясно. Можеше дори да не знаят, че момичето се крие. Които и да бяха, нямаха достатъчно хора. Може да бяха оставили Сара за после, ако изобщо им дремеше за нея.
— Човекът, когото си изтезавал тази вечер — рече тя. — Какво ти каза? Нищо не ти е казал. Измисляш си. Измисляш си, за да ме уплашиш.
Не беше казвал, че е изтезавал някого, макар да се беше надявал представата да я ужаси. Въпреки всичко нещо не беше наред. Или по-скоро нямаше нищо нередно. Тя беше сама в стаята, невъоръжена, заспала или поне добре се преструваше на заспала. Нямаше логика.
— Защо си оставила вратата отворена? — попита той.
— Така исках.
Да, ясно беше, че крои нещо.
— Защо?