Бавно и внимателно пусна задника ѝ и вдигна ръце нагоре, пренасяйки част от тежестта си върху лактите. Тя каза:
— Не, искам да те чувствам. — И той се отпусна за малко. Тя обви ръце около врата му, краката ѝ още бяха кръстосани на гърба му и той я чу как, докато си поемаше задъхано дъх, едва ли не замърка. Лежаха така, сърцето му започна да бие по-слабо, дишането му се успокои.
Той се претърколи по гръб и извърна глава да я погледне в очите. Искаше му се да каже: Красива си, но не го направи. Вместо това рече:
— Съжалявам.
Тя се разсмя.
— Аз пък не.
— Не, имам предвид…
— Знам какво имаш предвид.
Той въздъхна.
— Имах гадна седмица.
Тя се обърна настрани, за да е с лице към него, лакътят ѝ беше на пода, главата подпряна на ръката.
— Струва ми се, че продължава повече от седмица — нежно каза тя.
— Какво искаш да кажеш?
Поколеба се за миг, после продължи:
— Имаш дъщеря, бивша жена, брат и изобщо не ги виждаш, дори не говориш с тях. Това е повече от гадна седмица.
— Сложно е.
— Знаеш какво казват: «Горе главата. Общият знаменател във всичките ти несполучливи връзки…»
— «Си ти.» Да, чувал съм го.
Боже, не беше лесна. Представи си какво би било, ако има връзка с нея. Нямаше да спечели много спорове, това поне беше сигурно.
— Виж, права беше в бара. Не мога… Не мога да ги карам да разчитат на мен. Искам да кажа, кое е по-лошото, да се появявам в живота на дъщеря си по няколко пъти в годината или просто изобщо да ме няма? Първото само ще я накара да усеща отсъствието ми, ще я накара да чувства някаква загуба. Второто — няма кой да й липсва. Така че няма загуба.
— Не разбирам. Ако никой не разчита на теб, не можеш да го разочароваш, така ли?
— Не искам да кажа това.
— Искаш ли да знаеш какво мисля?
— И Алекс все ме пита същото. Винаги му отговарям «не».
— Но той все пак ти казва, нали?
— Разбира се.
— Тогава и аз ще ти кажа. Това, което описваш, си е чиста кражба. Все едно да откраднеш наследството на някого, който дори не подозира, че го има. Ще му липсват ли парите? Ще разбере ли изобщо, че ги няма, ще се чувства ли зле от загубата? Не. Но това, че другият човек не знае за кражбата, не те прави по-малко крадец.
— Това ли те учат в правния факултет?
— Какво е станало с теб и Алекс?
— Отчуждихме се.
— Хайде, никой не се отчуждава просто така. Дори не знае, че си бил женен или че има племенница.
Отмести поглед от нея за миг, опитвайки се да реши какво и дали да ѝ каже. Не знаеше откъде да започне.
— Имахме сестра. — Думите излязоха сами. И започна оттам. Не искаше да говори много. Но щом започна, усети, че му е трудно да спре.
— Горкото ви семейство — рече тя, когато ѝ разказа всичко. — Аз мислех, че моето е имало проблеми.
Той се изсмя рязко.
— Какво семейство? Никой не остана.
— Двамата с Алекс.
— Той ме обвинява за всичко.
— Казал ли ти го е?
— Не точно с тези думи. Но ме обвинява.
Замълчаха за миг. Тя рече:
— Отиде в армията, за да се махнеш от спомена за сестра си ли?
— Не, бях решил преди катастрофата. Родителите ми бяха против. Много ме натискаха да се откажа, но аз го исках. Още от дете.
— Мисля, че добре си направил.
Погледна я изненадан.
— Сериозно ли говориш? Мислех, че ме смяташ за садистичен жесток убиец на бебета.
— Не мисля такива неща. Просто се опитвах да ти вляза под кожата. Всъщност не това искам да кажа. Мисля, че е добре, дето си отишъл в армията, защото това си искал. Де да имах и аз твоя кураж да се опълча на родителите си.
Не отговори.
Тя попита:
— Защо помагаш на Алекс?
Той я погледна.
— Така ли му помагам?
Тя се разсмя.
— Няма нужда да разбира за това.
— Да, мисля, че ще е най-добре.
— Защо обаче? След като сте толкова отчуждени и така нататък. Но въпреки това си тук.
Замисли се за миг. В крайна сметка и той не знаеше.
— Нуждае се от помощта ми. — Само това измисли да каже.
Щеше му се тя да продължи да пита. Може би така щеше да му помогне да разбере.