Спря ново беемве. Бен се наведе напред, за да вижда по-ясно през пердетата и — бинго! — бяха иранците. За пръв път се прибираха в хотела преди мръкнало. Това е, сигурен беше, шансът, който чакаше. Усети горещ прилив на адреналин — познато приятно усещане във врата и стомаха — и сърцето му започна да бие малко по-силно.
Иранците се запътиха към хотела, единият агент мина напред, другият остана отзад. Десет към едно, че щяха да излязат до час, най-много два.
Стана и изви глава така, че вратът му изпука, после се протегна и направи лека разгрявка. Дълго време беше останал седнал, ставаше само за да иде набързо до тоалетната. Нямаше проблем, докато чакаше. Но времето за чакане беше свършило.
4.
Вратите на чакалнята
Мобилният на Алекс звънна. Погледна екрана — Алиса. Вдигна.
— Откри ли го? — попита.
— Не. Пред сградата съм, обаче навсякъде има полицейски коли. Доста хора са се събрали. Казват, че някой бил убит.
Алекс усети странно изтръпване зад ушите. Чу тихо бучене като бръмченето на флуоресцентно осветление.
— Мамка му! Той ли е?
— Не знам. Опитах се да говоря с един от полицаите, но той ми каза само, че било местопрестъпление, което и аз мога да кажа заради оранжевата лента, с която е оградена цялата сграда. Не пускат никого вътре и не мога да видя нищо от мястото, на което се намирам.
— Кой ти каза, че някой е бил убит?
— Един от зяпачите. Обаче може и да греши, може да е само слух.
Изтръпването се разпростираше все повече. Стори му се, че диша много шумно.
Искаше сам да иде с колата дотам, но знаеше, че е неразумно. Едва ли щеше да види или научи нещо повече от Алиса. Ами ако всичко се окажеше просто едно огромно съвпадение? Ако Хилзой се обадеше или се появеше в този миг — Съжалявам, спуках гума, не е за вярване, и се оказа, че телефонът ми няма покритие! Шибан късмет! — и Алекс не беше тук? Можеше да се окаже, че е превърнал една безобидна ситуация в катастрофа само заради лоша преценка.
Не, не можеше да остави това да се случи.
Пое си дълбоко въздух и бавно го изпусна. Съсредоточи се върху дишането си и това леко го успокои.
— Остани там — нареди той. — Виж дали ще можеш да научиш още нещо и ми се обади веднага, ако успееш.
Затвори и си погледна часовника. Двайсет минути. С беемвето тройка и достатъчно късмет със светофарите и регулировчиците, щеше да стигне до офиса на Клайнър на върха на Сенд Хил Роуд за шест минути. Оставаха му четиринайсет минути, преди да дръпне щепсела. Щеше да изглежда като глупак, отменяйки срещата в последната минута, но пак беше по-добре, отколкото да не се появи въобще. Дали някога щеше да успее да уреди нова среща с тези хора след провала на първата? Вероятно не, поне не и чрез връзките на Озбърн или на друг от съдружниците. И Озбърн щеше да разбере какво се е случило и колко много Алекс се нуждае от него. И съответно да си поиска дължимото за услугата.
По дяволите! По дяволите! По дяволите!
Кабинетът изведнъж му се стори тесен. Трябваше да се движи, да помисли. Излезе в коридора, където можеше да увеличи периметъра. Зави зад ъгъла и ето ти Сара, вървеше право към него. Мамка му!
Не искаше да се среща с нея точно сега, не искаше да се обяснява. Не я беше поканил на срещата. Беше прекалено пряма на моменти и макар че уважаваше откровеността ѝ на четири очи, тя едва ли щеше да знае къде ѝ е мястото пред зала, пълна с рискови капиталовложители. Представлението беше негово и не искаше никого другиго в светлините на рампата.
Но дори и Сара да беше толкова почтителна, колкото се полагаше на адвокат първа година, пак щеше да разсейва аудиторията. Всеки щеше да хвърли един поглед на лъскавата ѝ черна коса, карамелена кожа и сочни устни и да се почуди защо Алекс я е довел на срещата. Гаджета ли бяха? Надяваше ли се на нещо?
Добре де, много ясно, че се надяваше на нещо. И не само защото беше великолепна. Донякъде допълнително го влудяваше и това, че тя не парадираше с външността си. Почти не носеше грим, държеше косата си прибрана на тила и предпочиташе поли с дължина под коляното. Но Алекс я беше видял няколко вечери във фитнеса на фирмата, беше облечена с екип за йога и тялото ѝ беше толкова стройно и чувствено, че се наложи да извърне поглед встрани от страх да не би собствената му физика да издаде помислите му. Понякога късно през нощта в спалнята на къщата, която бе наследил от родителите си и в която още живееше, затваряше очи, плъзгаше ръка надолу и си представяше, че е с нея, представяше си какво я кара да прави, как тя го прави. По-скоро фантазиите и начинът, по който продължаваха да витаят в мислите му на другия ден, а не толкова красотата ѝ го караха да се чувства неловко в нейно присъствие, да се преструва, че не го интересува, дори да се държи пренебрежително, само и само тя да не заподозре тайната му.