— Сега?
— Да. Иди на паркинга и застани до колата си. Ще дойда след пет минути.
Настъпи пауза.
— Не мисля, че това е добра идея.
— Ще си промениш мнението, щом се видим и чуеш какво стана. Пет минути. Бързо ще се разберем и ще си вървиш.
Бен затвори, без да даде шанс на Озбърн да отговори. Той беше измислил всичко в крачка и вероятно имаше половин дузина противоречия, ако не и повече. В момента нещо отвътре казваше на Озбърн, че работата не е наред. Номерът беше да го накара да се почувства притиснат, да не му даде възможност да се вслуша в това тихо гласче, което му шепнеше, че има нещо гнило. Разбереше ли, че има проблем, Озбърн нямаше да има възможност да извика подкрепление. Пет минути бяха идеални и в двата случая.
Бен пое по шосе 280 към «Пейдж Мил» и сви в паркинга на «Съливан, Грийнуолд». Ако Озбърн не го чакаше, щеше да се добере до него по друг начин, не беше проблем.
Но той беше там, стоеше до лъскавия си черен мерцедес седан, оглеждаше се притеснено наляво и надясно, изглеждаше нелепо с тениската си и каубойските ботуши. Бен спря на празното място до него. Озбърн го наблюдаваше, изражението му бе напълно сащисано. Преди да успее изобщо да включи какво става, Бен беше слязъл от колата с глока в ръка. Озбърн видя пистолета и очите му се ококориха.
— Не казвай нищо — рече Бен. — Просто отключи колата и седни на мястото на шофьора. Направиш ли го, ще знам, че искаш да говориш с мен. Не го ли направиш, ще знам, че искаш да умреш, и то веднага.
— Аз… аз… — заекна Озбърн.
Бен насочи пистолета право към чатала му.
— Млъкни и отключи колата.
Озбърн извади ключовете си и натисна копчето. То изписка и фаровете светнаха. Бен се качи отзад зад седалката на пасажера. Плъзна се покрай детското столче и седна директно зад Озбърн.
— Сега карай — рече. — Бъди разумен и само ще си поговорим. Ако се опиташ да ме ебаваш, ще те убия. Разбрахме ли се?
Озбърн попита:
— Накъде искаш да карам?
— По «Пейдж Мил», към шосе 280.
Излязоха от паркинга и тръгнаха по «Пейдж Мил». Озбърн каза:
— За какво е всичко това?
— Аз ще задавам въпросите. Ти само ще караш. Завий наляво по Койот Хил Роуд.
— Койот… защо искаш да ходим на толкова усамотено място? Защо просто не поговорим, докато карам?
Добри инстинкти, помисли си Бен. И умен въпрос. Той никога не би позволил на някого да го заведе до място, където може да бъде извършено престъпление. Каквото и да се готви да ти стори злодеят, ще стане сто пъти по-зле, ако те заведе на уединено място.
— Прави каквото ти казвам или ще ти пусна един деветмилиметров куршум в основата на черепа. Мозъкът ти ще се пръсне, но почти няма да има кръв. Ще те преместя на съседната седалка и ще закарам трупа ти обратно до паркинга на фирмата. Как ти звучи?
— Добре, добре. Койот Хил Роуд.
След минута Озбърн зави, както му бе наредено.
— Черният път — рече Бен, като посочи към кафявото отклонение, оградено от дървета, което минаваше през зелените хълмове и стигаше до Диър Крийк Роуд и някакви офис центрове от другата страна. — Завий по него!
Озбърн се подчини. Караха малко по черния път и когато вече не можеха да бъдат видени от Койот Хил, Бен рече:
— Спри и загаси двигателя.
— Какво искаш от мен?
Бен бутна детското столче на пода и се прехвърли на предната седалка, така че да може да вижда лицето на Озбърн.
— Искам да знам каква е връзката ти с «Обсидиан» — рече той.
— Не знам за какво говориш.
— Програмата, която Алекс е подал за патентоване.
— Да, знам какво е «Обсидиан», но не знам за какво говориш ти.
Бен се замисли. Съществуваха две възможности. Първо, Озбърн ръководеше цялото нещо и имаше впечатляващи връзки с наемници. Второ, той беше ръководен от външни лица. Но кое от двете? Озбърн трябваше да добие впечатление, че Бен знае повече, отколкото всъщност му беше известно. Това щеше да го накара да проговори и за да създаде подобна илюзия, Бен трябваше да тръгне в правилната посока. Стъпвайки на отговорите му, предположенията на Бен щяха да стават все по-конкретни. Целият номер беше една илюзия, така правеха и врачките, за да премятат доверчивите клиенти, и също както при тях, най-важното беше да създадеш доверие, да изглеждаш вещ, дори всезнаещ още от самото начало.
Личеше си, че Озбърн се опасява колко много неща са ясни. И макар в момента да го държаха на мушка, страхът му бе породен от нещо друго.
— Как се свързаха с теб? — попита Бен.
— Никой не се е свързвал с мен. Казах ти, не знам за какво говориш.
Бен се усмихна. Видя в очите на Озбърн, както и по внезапните капки пот, избили на челото му, че въпросът го ужаси. Добре, не беше той шефът. Някой го държеше с нещо. Но какво?