Част от него се учуди на собственото му непостоянство. Преди няколко часа му се искаше сам да очисти Алекс, даже до известна степен беше жадувал да го направи. Но това беше друго. Алекс му беше брат. Може да бе парадокс, може и лудост, но така беше.
Опита се да реши дали Озбърн го излага на някаква допълнителна опасност. Ако очистването му щеше да наклони везните в негова полза, щеше да го очисти. Но не можа да се сети за нищо. Не знаеше какъв извод да си направи от това. Част от него искаше да му види сметката и без това. Беше решил да го убие още когато го принуди да кара към това отдалечено място. Но докато го гледаше как стиска волана, виждайки, дори помирисвайки страха му, усети, че няма желание да го направи. Беше убил много хора — в битка, при самозащита, хладнокръвно. Но никога не бе убивал някого без заповед отгоре или без да се налага. Беше прекрачил много линии през живота си и с изненада осъзна, че не желае да прекрачва тази.
Обърна се към Озбърн.
— Слез от колата. Остави вратата отворена.
Озбърн го погледна, очите му умоляваха.
— Недей, моля те, недей!
— Ако исках да го направя, досега щях да съм го сторил, глупако. И дори нямаше да разбереш.
Двамата слязоха. Озбърн вдигна ръце, полуумолително, полузащитно.
— Остави ключовете и телефона си на седалката — нареди Бен.
Озбърн се подчини.
— Сега се отдалечи от колата. Ще си я намериш обратно на паркинга. Приятна разходка!
Подкара обратно към «Съливан, Грийнуолд», паркира колата и се качи в своята. Искаше му се да вярва на Хорт. Винаги му беше вярвал. Стана му гадно, че сега се съмнява в него.
Но може би имаше начин да се измъкне от това. Сигурно нещата можеха да се оправят. Ако седнеше с Хорт, изслушаше какво има да му каже… Може би имаше обяснение. Може би той щеше да викне обратно кучетата. Може би.
Но първо трябваше да се увери, че Алекс е в безопасност.
29.
Убождане
Сара взе такси от хотела до апартамента си в Мишън. Беше изтощена и се чувстваше странно претръпнала. Предишната нощ с Бен… беше разтърсващо. Не знаеше какво ще излезе от това, дали изобщо иска да излезе, но нещо се беше случило помежду им и дори насред цялата тази лудница то я бе засегнало дълбоко. И после, на другата сутрин, той си беше тръгнал, обръщайки ѝ толкова внимание, колкото на удобен стол, в който му е било приятно да седи. Защо, какво толкова, беше се скарал с брат си? Това означаваше ли, че тя е боклук, който може да бъде изхвърлен с лека ръка?
Или може би разправията с Алекс му беше просто извинение. Тя разбра, че той е увреден още щом го срещна, и единственото, което трябваше да направи, бе да го държи на разумно разстояние. Беше толкова бясна на себе си от абсурдната грешка в преценката, колкото и на Бен за това, че се бе отнесъл с нея като с парцал.
Алекс. Не беше искала да го нарани. Дори не знаеше, че може. Как щяха да се държат от сега нататък, щом се видеха в службата? Щеше ли да продължи да работи с нея? Или щеше да я отстрани по някакъв начин?
Разбра, че служебните, дори романтичните ѝ грижи са банални, вероятно умът ѝ се опитваше да не мисли за реалната опасност, в която се намира. Защото хората, които искаха «Обсидиан», още бяха по петите им. Щом беше в опасност преди, вероятно и сега продължаваше да бъде. Но не знаеше какво да прави, затова се ядосваше за далеч по-маловажни неща.
Таксито спря на Лексингтън Стрийт пред апартамента ѝ, намираше се на партера, на една от тесните отдалечени оградени с дървета къщи, разположени на улицата. Харесваше «Лексингтън», защото беше дълга само четири пресечки и затова по нея нямаше много движение. Тротоарите ѝ бяха заплашени повече от тротинетките и велосипедите на многото деца, които живееха в квартала, отколкото от коли и камиони.
Плати на шофьора и слезе. Нямаше я — колко — само двайсет и четири часа? И въпреки това уютът и спокойствието на квартала ѝ се сториха сюрреалистични.
Запъти се по покритата с плочи алея към предната врата. Отдясно я извика някакъв мъж:
— Извинете, госпожице?
Тя се обърна изненадана, защото не беше видяла никого, когато слезе от таксито. Изненадата се превърна в тревога. Ами ако бяха открили къде живее? Бен беше казал, че е много лесно. Може би я чакаха.
Но мъжът, слаб азиатец с тъмни очила и зелен пухкав пуловер, стоеше на прилично разстояние. Каза:
— Ако искам да стигна от тук до Сан Хосе, как е по-добре да мина — по шосе 101 или по 280?
Мисълта й автоматично се зае с проблема, преценявайки възможностите и различните варианти.
— Ами — рече тя — зависи къде точно отивате в Сан Хосе?