Изведнъж усети, че нещо не е наред. Защо пешеходец ще й задава подобен въпрос?
Заради начина, по който умът ти веднага се ангажира от мисълта. И това те разсейва от…
Нещо я убоде по врата. Тя плесна с ръка върху мястото и извика. Напипа нещо забито. Опита да се обърне, но две силни ръце я хванаха за раменете. Тя се бореше и светът сякаш се наклони изведнъж. Отнякъде чу врата — на ван? — да се отваря с плъзгане и последното нещо, което видя, преди всичко да посивее, беше как мъжът със слънчевите очила и мъхнатия пуловер бързо и целенасочено се приближава към нея.
30.
Винаги
Алекс се прибра и си легна, но очите му бяха широко отворени. Обикновено не спеше през деня, но цяла нощ бе будувал в хотела и ужасно се нуждаеше от няколко часа сън.
Беше обиколил цялата къща, търсейки следи от снощната случка. И ги бе открил в задния двор: камарата с дървата беше катурната и недалеч от нея тревата беше изпомачкана и омазана с нещо тъмно и лепкаво. Веднага разбра, че е кръв. Пътека от полегнала трева водеше до оградата, представи си как Бен влачи тялото. Наистина се беше случило. Бен действително беше убил човек насред задния им двор. Жестокостта беше в миналото, но следите от нея го ужасяваха. Подреди отново дървата и изми с маркуча тревата, представи си как ще го обясни на Гамес, щом го затворят отново на разпит в стаята без прозорци.
— Кръв? Не съм видял никаква кръв. Тревата просто трябваше да се полее. Много ясно, че има пръскачки, но понякога я поливам и с маркуча.
Накрая изтощението надделя над въображението му. Очите му се затвориха. Пак беше в задния двор, но сега беше дете и наблюдаваше как баща му полива градината. Кейти мяташе фризби на Арло. Някъде звънеше телефон…
Събуди се рязко. Телефонът. Не беше сън. Трябваше да изключи проклетия апарат. Вдигна слушалката.
— Ало?
— Алекс, аз съм.
Бен. От прилива на адреналин му се догади. Замълча, после рече:
— Остави ме на мира.
— Алекс…
Затвори слушалката и се отпусна отново. След секунда телефонът звънна отново. Остави го да звъни. Звънна три пъти и после спря.
Номерът беше, реши, да се държи с Бен, все едно е мъртъв. Не да го мрази, не да му се ядосва, а просто да го постави на същото място в мозъка си, където държеше спомените за мама, татко и Кейти. Вероятно дори можеше и да скърби за него. После щеше да приеме загубата, да я преодолее и да продължи напред. Това трябваше да направи. Бен беше мъртъв. Това беше добре.
Вълнението му намаля. Отново го обзе изтощението. Започна да се унася.
Някой чукаше на входната врата.
Изправи се рязко и седна в леглото, споменът за нощта в банята изведнъж нахлу в ума му.
— Алекс! — чу как вика Бен. — Алекс!
Помисли си за пистолета, който Бен му беше дал. Ако още беше у него, можеше да стреля през вратата.
Притисна възглавницата към главата си. Той е мъртъв. Това е някакъв кошмар. Той е мъртъв.
Думкането се усили.
— Алекс, отвори проклетата врата или ще стрелям в ключалките! — извика Бен. — Искаш да обясняваш на съседите ли? На Ливайн? На Андрюс? На госпожа Селуин?
Боже! Алекс стана от леглото и си облече халата. Слезе по стълбите и застана пред вратата.
— Махай се — извика той.
— Отвори вратата.
— Не! Нищо не искам от теб. Просто се махай!
— Алекс, ще броя до три и после ще стрелям в ключалките. Едно.
Мили боже, също както едно време, когато бяха деца. Като изключим пистолетите.
— Две.
— Добре, добре! Не стреляй, глупако!
Отвори вратата, наистина си беше извадил пистолета! Главата на брат му беше превързана и Алекс усети прилив на задоволство. Бен прибра пистолета обратно в кобура си и влезе. Алекс затвори вратата зад гърба му.
Бен се огледа. Алекс осъзна, че не си беше идвал вкъщи почти от осем години.
— Изглежда по същия начин — рече Бен. Подуши въздуха със замислено изражение. — Мирише по същия начин.
— Как така мирише?
— В хубавия смисъл. Мирише на…
— На какво ти мирише?
Бен повдигна рамене.
— На «у дома».
Алекс за малко не каза: Е, това не е твоят дом. Вместо това попита:
— Какво искаш?
Бен го погледна.
— Шефът ти е замесен в това.
Алекс едва не се разсмя.
— Озбърн?
— Изнудвали са го. Той е бил вътрешният им човек.
— Браво на теб, Коломбо. Но е прекалено късно. Хич не ме интересува. Върви си!
— Алекс…
— Между нас всичко свърши, забрави ли? Сериозно. Върви.
— Не разбираш.
— Напротив, разбираш. Аз оставам сам, ти също. Просто върви. Върви, Бен. Махай се от дома ми.