Нарочно каза «дома ми», но Бен, изглежда, не забеляза.
— Алекс, нуждаеш се от помощта ми — рече той.
— Не, не се нуждая от помощта ти, не ти искам помощта.
— Нуждаеш се! — извика Бен, от устата му се разхвърча слюнка. — И още как, Алекс, и ще приемеш помощта ми! Ще ме изслушаш и ако не искаш да ти помогна, добре. Няма да съм отговорен за още убийства. Ще чуеш това, което имам да ти казвам, ще направиш това, което ти кажа да направиш. Ако не го направиш, вината ще си е твоя, сам ще се погубиш, ще се самоубиеш и няма да съм виновен аз! За нищо!
Стояха и се гледаха. Бен дишаше тежко, мускулите на врата му се издуваха.
— Мислиш, че не ме боли? — попита той. — Мислиш, че не ми се иска да бях докарал Кейти у дома онази вечер? Защо трябва да ме измъчваш? Не мислиш ли, че съм се измъчвал достатъчно? Какво искаш да направя, да кажа, че съжалявам? Да моля за прошка? Да се подпаля? Какво искаш, по дяволите?
Гласът му секна и той млъкна. После се завъртя и стовари длан върху стената. Алекс чу силно тряскане и усети как дъските под краката му се разтресоха. На стената се появи дупка, от нея бавно се вдигна облак мазилка.
Бен застина така, с приведени рамене, дишаше тежко. После избърса лицето си с ръка и се извърна да го погледне. Очите му бяха червени.
— Какво искаш? — попита той.
Алекс го погледна. Не можеше да повярва. Нима Бен… плачеше?
— Защо просто не ми каза? — попита Алекс. — Защо никога… нищо не каза?
— Защото ти ме обвиняваш, винаги си ме обвинявал.
Алекс не можеше да го отрече. И изведнъж се почувства като най-големия нещастник на света. Не беше искал Бен да съжалява. Или по-скоро не беше искал само това. Не, беше искал… беше искал да изтръгне нещо от него. Да го накаже. Когато видя сълзите му, когато видя неопровержимото доказателство за скръбта на брат си, осъзна, че тук става дума колкото за Бен, толкова и за него самия.
— Мама и татко… ми казаха, че не си виновен ти.
Бен се разсмя.
— Да, и на мен казаха същото. Но не го мислеха. И бяха прави. Ти също.
— Не, не бях прав — отвърна Алекс, изненадан от думите си. — Мисля… Не знам.
За малко не каза: Мисля, че имах нужда да обвинявам някого. Това ли беше? Трябваше да помисли.
— И татко — продължи Бен, — иска ми се да бях постъпил по-различно. Но имах чувството, че ще си проваля живота, ако не ида веднага в армията, че вратата ще се затвори или нещо подобно. Сега, когато се връщам назад, виждам, че са били пълни глупости. Можех да изчакам. Трябваше да изчакам.
Алекс не знаеше какво да каже. Никога не се беше чувствал толкова объркан.
— Едва ли щеше да има голямо значение — промълви той след малко. — Мисля, че татко… това, което той направи… вероятно щеше да го направи независимо от всичко.
Бен разтърка слепоочията си.
— Боже, имам чувството, че мога да спя цяла седмица.
Алекс се усмихна.
— Как е главата ти?
— Боли ме. Не очаквах да хвърлиш пистолета по мен. Да ме застреляш — да, но не и да ме удариш с него.
— Стори ми се добър компромис.
— Май си прав.
Замълчаха за миг. После Алекс каза:
— Озбърн наистина ли е замесен?
— Да. Дай да седнем и ще ти разкажа.
Алекс седна на масата в кухнята. Бен отиде до мивката, взе си чаша и я напълни от крана.
— Искаш ли? — попита той. Алекс поклати глава, удивен от топлотата на жеста. Толкова просто нещо като това да ти налеят чаша вода.
Бен седна до него и му разказа всичко. Бяха изнудвали Озбърн. Частта на Бен бе замесена. Командирът му беше един от хората, които стояха зад цялата операция.
— Ще ходиш да се срещнеш с него? — попита Алекс. — Как можеш да му имаш доверие? Искам да кажа, той се опитваше да ме убие.
— Може и да не е знаел, че си ми брат.
— Вярваш ли в това?
— Опитвам се да разбера.
— И да беше знаел, щеше ли да има някакво значение?
Бен въздъхна.
— Не знам. Това е едно от нещата, които искам да разбера. Няма да се срещна с него там, където той иска, това поне мога да ти кажа.
— Тогава къде?
— Ще измисля нещо. Направи ми една услуга, иди някъде за тези няколко часа, докато ме няма.
— Бен, не мога да живея по този начин.
— Опитваме се да оправим нещата, това е целта. За да можеш да си живееш отново живота и да не се тревожиш, че някой иска да те убие.
— Не знам защо смяташ, че можеш да имаш доверие на този човек. Мисля, че срещата ти с него е грешка.
— Нямам му доверие. Много съм предпазлив, повярвай ми. Но виж какво ще ти кажа. Нали «Обсидиан» и записките на Хилзой още са в компютъра ти?
— Да.
— Иди някъде и вземи лаптопа с теб. Това ще е нещо като гаранция за мен, ако нещата се объркат.
— Бен, сериозно, не мисля, че това е добра идея. И ти си уморен колкото мен, може би не разсъждаваш трезво.