— Ало?
— Алекс, аз съм.
Бен. От прилива на адреналин му се догади. Замълча, после рече:
— Остави ме на мира.
— Алекс…
Затвори слушалката и се отпусна отново. След секунда телефонът звънна отново. Остави го да звъни. Звънна три пъти и после спря.
Номерът беше, реши, да се държи с Бен, все едно е мъртъв. Не да го мрази, не да му се ядосва, а просто да го постави на същото място в мозъка си, където държеше спомените за мама, татко и Кейти. Вероятно дори можеше и да скърби за него. После щеше да приеме загубата, да я преодолее и да продължи напред. Това трябваше да направи. Бен беше мъртъв. Това беше добре.
Вълнението му намаля. Отново го обзе изтощението. Започна да се унася.
Някой чукаше на входната врата.
Изправи се рязко и седна в леглото, споменът за нощта в банята изведнъж нахлу в ума му.
— Алекс! — чу как вика Бен. — Алекс!
Помисли си за пистолета, който Бен му беше дал. Ако още беше у него, можеше да стреля през вратата.
Притисна възглавницата към главата си. Той е мъртъв. Това е някакъв кошмар. Той е мъртъв.
Думкането се усили.
— Алекс, отвори проклетата врата или ще стрелям в ключалките! — извика Бен. — Искаш да обясняваш на съседите ли? На Ливайн? На Андрюс? На госпожа Селуин?
Боже! Алекс стана от леглото и си облече халата. Слезе по стълбите и застана пред вратата.
— Махай се — извика той.
— Отвори вратата.
— Не! Нищо не искам от теб. Просто се махай!
— Алекс, ще броя до три и после ще стрелям в ключалките. Едно.
Мили боже, също както едно време, когато бяха деца. Като изключим пистолетите.
— Две.
— Добре, добре! Не стреляй, глупако!
Отвори вратата, наистина си беше извадил пистолета! Главата на брат му беше превързана и Алекс усети прилив на задоволство. Бен прибра пистолета обратно в кобура си и влезе. Алекс затвори вратата зад гърба му.
Бен се огледа. Алекс осъзна, че не си беше идвал вкъщи почти от осем години.
— Изглежда по същия начин — рече Бен. Подуши въздуха със замислено изражение. — Мирише по същия начин.
— Как така мирише?
— В хубавия смисъл. Мирише на…
— На какво ти мирише?
Бен повдигна рамене.
— На „у дома“.
Алекс за малко не каза: Е, това не е твоят дом. Вместо това попита:
— Какво искаш?
Бен го погледна.
— Шефът ти е замесен в това.
Алекс едва не се разсмя.
— Озбърн?
— Изнудвали са го. Той е бил вътрешният им човек.
— Браво на теб, Коломбо. Но е прекалено късно. Хич не ме интересува. Върви си!
— Алекс…
— Между нас всичко свърши, забрави ли? Сериозно. Върви.
— Не разбираш.
— Напротив, разбираш. Аз оставам сам, ти също. Просто върви. Върви, Бен. Махай се от дома ми.
Нарочно каза „дома ми“, но Бен, изглежда, не забеляза.
— Алекс, нуждаеш се от помощта ми — рече той.
— Не, не се нуждая от помощта ти, не ти искам помощта.
— Нуждаеш се! — извика Бен, от устата му се разхвърча слюнка. — И още как, Алекс, и ще приемеш помощта ми! Ще ме изслушаш и ако не искаш да ти помогна, добре. Няма да съм отговорен за още убийства. Ще чуеш това, което имам да ти казвам, ще направиш това, което ти кажа да направиш. Ако не го направиш, вината ще си е твоя, сам ще се погубиш, ще се самоубиеш и няма да съм виновен аз! За нищо!
Стояха и се гледаха. Бен дишаше тежко, мускулите на врата му се издуваха.
— Мислиш, че не ме боли? — попита той. — Мислиш, че не ми се иска да бях докарал Кейти у дома онази вечер? Защо трябва да ме измъчваш? Не мислиш ли, че съм се измъчвал достатъчно? Какво искаш да направя, да кажа, че съжалявам? Да моля за прошка? Да се подпаля? Какво искаш, по дяволите?
Гласът му секна и той млъкна. После се завъртя и стовари длан върху стената. Алекс чу силно тряскане и усети как дъските под краката му се разтресоха. На стената се появи дупка, от нея бавно се вдигна облак мазилка.
Бен застина така, с приведени рамене, дишаше тежко. После избърса лицето си с ръка и се извърна да го погледне. Очите му бяха червени.
— Какво искаш? — попита той.
Алекс го погледна. Не можеше да повярва. Нима Бен… плачеше?
— Защо просто не ми каза? — попита Алекс. — Защо никога… нищо не каза?