Пиеше си кафето, чакаше и наблюдаваше улицата. Минувачите изглеждаха местни хора: уверени, заможни, безгрижни. Почувства, че няма нищо общо с тях. Беше като емигрант, който се е завърнал от някоя далечна страна в родината си само за да открие, че е забравил езика, облеклото, обичаите, законите. Вече нямаше нищо общо с това място, ако изобщо някога бе имал. Беше чужденец и се чувстваше като в чужбина.
Зелен хюндай спря до тротоара от другата страна на улицата пред Ситибанк. Вратата откъм страната на пасажера се отвори. Чернокож мъж слезе и влезе вътре. Дори и да не го бе видял в лице, Бен щеше да го познае по огромната бръсната глава, широките рамене и гордата походка, граничеща с перчене. Хорт.
Бен огледа шофьора. Чертите му бяха азиатски и изглеждаше на неговата възраст, с късо подстригана коса и очи, скрити зад слънчеви очила. От лекото въртене на главата му Бен разбра, че проверява в огледалата. Не беше човек, от когото можеш да се изплъзнеш. Не беше просто шофьор. Задната седалка изглеждаше празна, но не бе никак трудно двама или трима мъже да се снижат така, че да не се виждат от прозорците. Въпреки това Бен се съмняваше, че има нещо друго, освен това, което се виждаше. Ейтриос беше действал сам. Едва ли са успели веднага да си осигурят подкрепление.
Изчака малко, после се обади по мобилния.
Хорт вдигна на секундата.
— Къде си?
— Ресторантът. „Купа Кафе“. От другата страна на улицата.
— Надявам се, че не си играеш игрички с мен, Бен.
— Просто съм предпазлив. Както си ме учил.
Линията прекъсна. Бен го видя как излиза от Ситибанк и пресича улицата, главата му се въртеше, очите му проверяваха същите горещи точки, които и той щеше да провери. Видя Бен, кимна му леко с глава и се приближи. Дръпна един стол, така че двамата да са под прав ъгъл, но Бен пак имаше по-добра гледка към улицата. Присъствието на Хорт — властното му излъчване — беше почти смазващо. Бен едва се въздържа да не проговори, да не почне да се обяснява и да моли за разбиране.
— Какво искаш да кажа? — попита тихо Хорт. — Оплескахме работата. Въпросът сега е какво да направя, за да се успокоиш?
— Просто ми разкажи всичко — отвърна Бен, удивен от собствената си дързост. — Винаги си бил откровен с мен.
Хорт кимна.
— Първо трябва да разбереш — никой не знаеше, че ти е брат.
— Стига, Хорт. Колко Тревънови познаваш?
— Доскоро само теб. Трябва да знаеш обаче, че не аз подготвих списъка с мишените, а Ейтриос. Знаех само, че според него мисията налага премахването на изобретател, адвокат и специалист по патенти. Друго не ми трябваше да знам.
— Не си искал да знаеш.
Хорт стисна устни.
— Може би.
— Кажи ми останалото.
Хорт се огледа наоколо, после се наведе напред.
— Има специална секретна програма, която се ръководи директно от Националния съвет по сигурност. Насочена е към войната в киберпространството.
— Как се казва тази програма?
— Не ти трябва да знаеш как се казва. Не бива дори да знаеш за съществуването й. Това е строго поверителна информация и правя сериозно нарушение, като ти казвам без разрешение.
— Как се нарича, Хорт?
Хорт въздъхна.
— Ще ме накараш да плащам за греховете си, нали?
— Просто искам да се уверя, че не криеш нищо от мен.
— Програмата се нарича „Джин“.
— Добре. Какво прави „Джин“?
— Не знам подробности. Единствената причина да знам изобщо за съществуването й е изобретението, което брат ти се е опитал да патентова.
— Добре, кажи ми какво знаеш.
— Явно всички предложения, кандидатстващи за патенти, свързани с кодиране, подлежат на проверка от страна на Агенцията по национална сигурност. Молбата на брат ти за „Обсидиан“ е преминала рутинната проверка. Но нещо в изобретението е предизвикало допълнително внимание. Казано накратко, програмата е стигнала чак до Белия дом. И „джиновете“ от Комисията по национална сигурност не са харесали видяното.
— Защо?
— Не знам защо. Знам само това, което трябва да знам, и то е, че ако „Обсидиан“ попадне в лоши ръце, може да се окаже сериозна заплаха за цялата мрежова инфраструктура на Съединените щати.