Погледна към Сара. Тя също го погледна и му се усмихна тъжно. Усмивката с нищо не прикриваше факта, че е ужасена до смърт. Не беше казала думичка, откакто го бяха обезоръжили и качили във вана до нея. Умна беше. Вероятно знаеше, че и тримата сигурно ще умрат. И вероятно имаше право.
Караха на югоизток по Футхил Експресуей. Бен не знаеше защо — бяха казали на брат му да ги чака в Пало Алто, в обратната посока, и явно Алекс се бе съгласил.
Имаше време да помисли и разбра поне отчасти какво се беше случило. Хорт сигурно го бе предал на руснаците. Но защо? Жив или мъртъв, щеше да се опита да разбере.
— Откъде разбра, че съм аз? — попита той. — Знаел си, че ми е брат, но как си разбрал?
Настъпи дълга пауза, достатъчно дълга, за да си помисли Бен, че няма да получи отговор. Но тогава Хорт се извърна и рече:
— Исках да не те замесвам, за доброто на всички, включително и твоето. Но тогава ти поиска оръжие за Сан Франциско, макар че ти казах да не мърдаш от Анкара. Това беше проблем. За всеки случай започнахме да следим комуникациите на Алекс. Беше проверявал в страницата ни и бе звънял в армейския център, после проверихме имейлите му и разбрахме, че се е свързал с теб. За какво друго ще идваш тук, ако не да му помогнеш?
— Не че имах избор.
— Точно там е работата. Нямаше какво друго да направиш. Но и аз нямах избор. Отговарях за мисията. И колкото и разбираеми и неизбежни да бяха действията ти, ти представляваше заплаха за нея. Във всеки случай, това беше най-трудното обаждане, което някога ми се е налагало да правя.
— И ме предаде на руснаците?
— Какво значение има как съм решил да свърша работата? Да, обичайните заподозрени ме бяха погнали заради това, че си убил проклетия руснак в Истанбул. Някои хора искаха да те прострат да съхнеш на въжето.
— И ти го направи вместо тях.
— Както вече казах, какво значение има?
Бен си представи как Хорт се свързва с някой руски другар и му казва: Хей, открихме стрелеца, който е убил вашия човек в Истанбул. Без заповед. Ваш е, ако го искате. Ето къде можете да го намерите.
Колкото и да беше гадно, имаше логика. Успокояваш руснаците, угаждаш на бюрократите, елиминираш защитата на Алекс и създаваш измамна представа за това, което става, с помощта на операция, излязла от контрол.
— Сигурно си прав — отвърна той, мъчейки се да преглътне огорчението, което вече водеше към ръба на отчаянието. — Но трябваше да го предвидя. Знаеш ли защо не успях? Мислех те за толкова лоялен към мен, колкото и аз съм към теб.
Хорт сведе поглед за миг, после отново срещна очите на Бен.
— Лоялен съм към теб, синко. Лоялен съм към всичките си хора. Но преди всичко държа на мисията. Знаеш го.
— Е, вече със сигурност.
— Иска ми се да не се беше наложило да става така, Бен. Наистина ми се иска.
Излязоха на Сан Антонио Роуд в Лос Алтос. Един от мъжете отзад каза:
— Завий тук.
Направиха ляв завой. Какво правеха в Лос Алтос? И тогава разбра.
Проследяваха сигнала от мобилния телефон на Алекс. Сигурно разполагаха с техника отзад. Алекс, по дяволите, казах ти, че могат да те засекат по този начин.
— Тук е — рече мъжът зад него. — Последното място преди сигналът да изчезне.
— Направи едно кръгче — нареди Хорт. — Може да забележим колата му.
Бен въздъхна от облекчение. Слава богу, Алекс се беше сетил да изключи проклетото нещо, когато е разбрал какво става.
Но това означаваше само, че Хорт няма да може да го залови изненадващо предварително. Вероятно Алекс все пак щеше да се появи на закрития паркинг.
Минаха по пресечките на Лос Алтос, влизаха и излизаха от паркинги. Всеки път, когато намаляха пред някое беемве тройка, Бен усещаше как вътрешностите му се свиват от страх, но всеки пък се оказваше, че не е на Алекс.
След двайсет минути мъжът отзад се обади:
— Чакайте, отново е онлайн. В… Маунтийн Вю. Слезте на юг по „Сан Антонио“ и излезте на „Ел Камино“.
Какво, по дяволите, правеше? След като си беше изключил телефона, защо му беше пак да го включва?
— Чакай, движи се — каза мъжът отзад. — Остани на „Сан Антонио“. Върви към шосе 101.