— Направи го — нареди Хорт. — И ми покажи, че си го направил.
— Вече е направено — отвърна Алекс.
Хорт се намръщи.
— Как така вече е направено? Каза ми, че трябва да го разкодираш, да вкараш парола, за да спреш разпространението.
— Казах го само защото се страхувах да не сториш нещо на Сара или Бен, преди да успея да ти покажа какво всъщност съм направил.
Изражението на Хорт беше толкова непроницаемо, че все едно бе замръзнало.
— Направил си нещо друго, нали?
Алекс кимна. За една луда секунда заприлича на малкия всезнайко, който беше като дете. Бен усети абсурден прилив на надежда.
Хорт завъртя пистолета и насочи дулото право в лицето на Алекс. Дъхът на Бен секна.
— Какво? — попита Хорт. — Какво си направил?
Алекс му подаде лаптопа.
— Ето, можеш да видиш сам.
Хорт не му обърна внимание. Пистолетът не трепна. Гледаше Алекс с механичен поглед. Бен беше толкова сигурен, че ще го застреля, че не можа да си поеме дъх.
После Хорт свали пистолета. Взе лаптопа и мълчаливо погледна екрана.
— Какво е това? — попита той. — Статкаунтър? Не разбирам.
— О, това е просто страница, която следи колко пъти се сваля нещо и какъв е трафикът на сайта — отвърна Алекс. Наведе се напред и посочи екрана. — Ето тук можеш да видиш колко души са свалили програмата от „Сорс Фордж“. А това тук е „Слашдот“ — леле, сто сваляния за половин час, доста вълнуващо. Изпратих я и на „Макафий“ и „Нортън“.
Пулсирането в главата на Бен беше толкова силно, че го чувстваше чак стомаха си. Не знаеше да се смее, да плаче или да повръща. Може би и трите.
Хорт толкова здраво стискаше зъби, че мускулите на бузите му бяха като вкаменени.
— Ах, ти нещастен кучи син — каза той, като поклати глава, очите му не се откъсваха от екрана. — Нямаш представа какво си направил.
— Знам какво съм направил.
— Току-що отприщи анархия, синко. Анархия! Америка е страната с най-силно развита мрежа в света. Това нещо ще се разпространи като вирус и ние ще бъдем най-уязвимите от него.
— Не, ти не разбираш. Не пуснах само програмата. Пуснах и изходящия код.
— Ние взехме всички…
— Не, не ги взехте. Хилзой беше направил още едно копие. Скрил го беше на видно място, в копие на песен, която харесваше, в един торент за споделяне на файлове. Отне ми малко време, за да намеря точния файл — беше малко по-голям от останалите. Но си беше там. Разкодирах го с „Обсидиан“ и сега всеки може да разполага с копие от него.
— Тогава сами се прецакваме. Прецакахме цялата си страна.
— Не казвам, че няма да има пробиви. Но знаеш ли какво? В момента в хиляди мазета и гаражи повече пъпчиви хакери и любители, отколкото можеш да преброиш, разнищват програмата. Някои ще открият как да я използват, да. Други ще измислят начини да се предпазят от нея. Мрежата е като организъм. Хората са нейните антитела. Не можеш да спреш нещо подобно, независимо колко души ще убиеш. Това са битове. Това е информация. И…
— Информацията иска да е свободна — обади се Сара.
— Както и да е — отвърна Алекс, — анархията е само част от всичко това. Или може би изобщо не е част от него.
Хорт го наблюдаваше.
— Какво искаш да кажеш?
— Според вашия информатор Озбърн Агенцията за национална сигурност не се интересувала от „Обсидиан“, защото може да скапе мрежата. Трябвала им е, за да шпионират у дома.
— Озбърн ли ти каза това?
— Попитай го сам.
Настъпи дълга пауза. Изражението на Хорт стана сурово. Каза:
— Със сигурност ще го направя.
— Използвали са те, Хорт. Изиграли са те. Харесва ли ти вкусът? — Не беше разумно, но се почувства малко по-добре, когато разбра, че някой е прекарал Хорт по начина, по който Хорт беше прекарал него.
Хорт отново погледна към екрана. Бавно поклати глава.
— Виж това — посочи Алекс. — Още двайсет сваляния само докато говорим. Мълвата се разнесе. Започна да набира скорост.
— Джинът е пуснат от бутилката — рече Бен. — Върни се във Вашингтон и им кажи, че не могат да го наврат обратно. Кажи им, че всичките ти усилия са отишли напразно, лайно такова!
Хорт издиша шумно. Затвори лаптопа и погледна първо Алекс, после Бен, накрая Сара.
— Операцията приключи — заяви той. — Мисията се провали. Аз се провалих.