Погледна към един от мъжете отзад.
— Махни им белезниците и ги пусни.
Онзи се възпротиви:
— Но…
— Направи го.
Мъжът се поколеба, после се пресегна и отключи белезниците. Наведе се към ухото на Бен:
— Това не е краят, тъпако — изсъска той.
— Не ме ли чу?! — отвърна Хорт и баритонът му отекна във вана. — Тази! Мисия! Приключи!
Бен раздвижи ръце. Бяха изтръпнали. Китките му бяха целите в кръв и изподрани.
Тримата слязоха от вана. Хорт свали стъклото си и ги погледна.
— Дори и джинът да е вън от бутилката — рече той, — някои хора може да решат, че след всичко това определени индивиди представляват опасност за сигурността. Ще им кажа, че не е така. Мисля, че ви го дължа. Гледайте да не направите нещо, с което да ме изкарате глупак. Иначе ще съжалявате.
Погледна към Бен.
— Беше мисия, Бен. И трябва да си остане такава. Ти ще прецениш дали летвата не е прекалено висока за теб. Няма да се опитвам да взимам решение вместо теб.
Бен разтърка китки и кимна. В интерес на истината, не знаеше какво ще прави. Само преди миг би дал всичко да може да гръмне Хорт. Сега не беше сигурен.
— Тръгвай — каза Хорт и ванът потегли.
Бен се обърна към Сара:
— Добре ли си?
— Трябва да вървя — отвърна тя, като поклати глава.
— Да, разбира се, можехме…
Тя вдигна ръце и направи крачка назад.
— Не. Имам нужда просто… Имам нужда да остана сама.
Бен извика:
— Сара, чакай!
Тя поклати глава:
— Както сам каза, беше грешка.
Алекс се намеси:
— Сара, не си отивай. Трябва да…
— Забрави — рече тя, обърна се и побягна, без дори да погледне назад.
„Калтрейн“ беше само на няколко пресечки. Бен реши, че си отива у дома.
— Остави я да си върви — рече той.
— Мислиш ли, че ще е в безопасност сама?
— Мисля, че ако Хорт искаше да направи нещо, вече щеше да го е направил. Докато и тримата му бяхме подръка.
— Не се ли притеснява, че може да го преследваш?
Бен поклати глава, опита се да си изясни нещата, изпитваше известна неувереност.
— Може и да се притеснява, но — не, нямаше да ни пусне да си ходим. Нямаше да ни пусне и ако си мислеше, че ще тръгна да му отмъщавам. Това беше вместо извинение.
Алекс се намръщи.
— Не ми приличаше много на извинение.
— Доста по-добре беше от очакванията ми. Знаеш ли, той ми каза, че не е искал тази мисия. Мисля… може би част от него си е отдъхнала, че има причина да я прекрати.
— Няма откъде да знаеш. Как може да имаш доверие на такъв човек?
Бен се замисли за миг. Всички отговори, които му идваха наум, изглеждаха банални и безполезни.
— Не мога — отвърна той и думите предизвикаха нов пристъп на болка и гадене. — Не мога.
Замълчаха за миг.
— Кажи ми какво направи — рече Бен. — Публикувал си „Обсидиан“?
— Да. Но само на техно сайтове. Не съм се свързвал с никого от блогърите, за които разправяше Сара. Нямаше време.
— По-добре, че не си го направил. С разпространението му по твоя начин провали операцията на Хорт. Ако беше направил въпроса политически — вероятната проверка щеше да го накара да се почувства заплашен. Хич не ти трябва човек като Хорт да си мисли, че си заплаха за него. Както и да е, как откри изходящия код? Това не го разбрах.
Алекс се усмихна.
— Бих пийнал една бира. Искаш ли да отидем някъде?
Бен се замисли. Бира… с Алекс?
— Ами колата ти?
— Сигурно вече са я вдигнали. Ще кажа, че са ми я откраднали.
— Добре тогава, да пием бира.
Тръгнаха пеша.
— И след бирата — каза Бен, — ако искаш, можем да идем… на гробищата.
Алекс го погледна, после извърна глава.
— Няма нужда да го правиш.
— Не, искам. Искам да дойда с теб.
Вървяха, следобедното слънце стопляше лицата им.
— Знаеш ли, разбрах, че е капан — рече Алекс.
Бен се разсмя.
— „Капан“? Какви филми гледаш?
— Знаех, че искаш да имаш доверие на този човек и че не бива. Трябваше да намеря начин да сложа край на всичко.
Без да се замисля, Бен преметна ръка през раменете на брат си.
— Добре си направил.
Алекс не отговори. На Бен му трябваше секунда, за да осъзнае, че малкият му брат хълца.