След малко Алекс каза:
— Благодаря.
Бен го стисна за рамото и не отговори нищо. И на него му беше заседнало нещо в гърлото.
35.
Искам да се науча
Сара стигна до „Ритуал Кофи“ в шест и половина, малко след изгрев-слънце. Не беше идвала от началото на цялата бъркотия и вместо да се радва, че се връща към всекидневието си, вместо да се чувства добре, стори й се някак… блудкаво.
Връщането на работа беше странно. Озбърн беше изчезнал. Всички само за това говореха. Отиде в кабинета на Алекс и го попита какво мисли, че става. Той й отвърна:
— Мисля, че е наказание за Озбърн и предупреждение към нас.
— Не смяташ ли, че е редно да кажем нещо?
— Смятам, че трябва да сме луди, за да го направим.
— Какво казва брат ти?
— Същото.
Помисли си, че трябва да е уплашена, но вместо това се чувстваше потисната. Искаше да му каже, че съжалява за това, което се бе случило с Бен. Сигурно изглеждаше маловажно в сравнение с всичко останало, но не беше така. Но пък ако го споменеше, нещата може би щяха да станат още по-неловки. Така че кимна и излезе от кабинета на Алекс. Оттогава гледаха да се избягват.
Влезе вътре, Гейб беше зад бара, както всяка друга сутрин.
— Здравей, Сара — поздрави я той, — липсваше ми последните няколко дни.
— Да, имах малко проблеми.
— Надявам се, че всичко се е наредило.
— Предполагам.
— Супер! Обичайното ли?
Тя въздъхна:
— Обичайното.
— Нека да са две — обади се глас зад гърба й.
Тя се завъртя, позна го веднага.
— Какво правиш тук?
Бен отвърна:
— Исках да те видя.
— Добре, видя ме. Сега можеш да си вървиш.
Бен подаде пари на Гейб.
— Мога да си платя кафето.
— Можеш да черпиш следващото.
Тя поклати глава. Искаше да се ядоса. И беше ядосана — но повече на себе си, че се вълнува от срещата, отколкото на нещо друго.
— Може ли просто да поговорим? — попита той. — Чаках навън половин час, измръзна ми задникът. Едно кафе ще ми дойде добре. Какво си поръчах току-що?
— „Черно око“.
— Звучи опасно. Какво представлява?
— Двойно еспресо.
— По дяволите, пиеш го всеки ден? На мен ми стига едно на седмица.
Прави се на чаровен — помисли си тя. — Дяволите да го вземат!
Отидоха в края на бара да изчакат кафетата си.
— Не успях да ти благодаря за това, което направи онзи ден — каза Бен. — Можеше да избягаш, а вместо това… Иска се много смелост.
— Дори не мислех какво правя.
— Е, това беше повече от ясно.
Не му отговори.
Той попита:
— Какво има?
Тя извърна поглед. След миг рече:
— Трябваше да направя нещо.
— Какво?
— Да го направя публично достояние. Да се свържа с блогъри. Да им разкажа какво знам.
— Какво знаеш?
— Престани. Знам много. И ти знаеш.
Той й се усмихна нежно, нищо общо със самодоволното хилене, когато искаше да я вбеси.
— Да, знаеш някои неща. Но нима мислиш, че поделението ми не се е оправяло с обществени скандали и преди? Със сигурност този е гаден, но е имало и други. И мога да ти кажа още сега, докато си пием „Черните очи“… архиви се унищожават, кодови имена се променят, алибита се осигуряват… Това е практиката. Тези хора знаят как да се защитят, Сара. И го правят много добре. По-големи играчи от нас с теб са се опитвали да ги свалят, а както виждаш, още са в играта.
— И това те кара да се чувстваш щастлив?
— Никак не ме кара да се чувствам. Просто така стоят нещата. Може би информацията иска да бъде свободна, но свободата… свободата има нужда от поделение като моето.
— Искаш да вярваш в това.
Бен поклати глава и за миг й се стори безкрайно тъжен.
— Виж — каза той. — В момента равновесието е доста деликатно. Мисля, че това имаше предвид Хорт, когато каза, че се оттегля.
— Ами Озбърн?
— Знаеш какво е станало с него.
— Може да стане и с мен, нали?
— Ако дадеш на Хорт повод, да, би могло.
— Заплашваш ли ме?
По лицето му отново премина тъга.
— Не, не искам да се страхуваш от мен. Това е последното, което искам.