Чу сирени в далечината. Отдалечаваха се от него. Пое си дълбоко въздух. Беше добре. Никой не го преследваше и никой не можеше да го свърже със случилото се току-що. Истанбул имаше над десет милиона жители. Той беше игла в купа сено, капка в океана. Продължи да върви, отново се бе превърнал в обикновен турист.
Майка му стара, кой беше този мъж? Копелето за малко не го бе очистило, без майтап.
Е, не успя. Понякога ти ядеш мечката, друг път тя тебе изяжда.
Мечката.
Спря. Шибана работа, това руснак ли беше?
Приличаше на руснак. Е, не беше Василиев, поне това знаеше със сигурност. Пичът беше професионалист, спор нямаше, не беше учен, нито цивилен. Може би някой свързан с Василиев обаче. Да, кой друг щеше да следва като сянка иранците? И защо иначе копелето щеше да се забави толкова, преди да извади оръжието си. Може би защото си мислеше, че не той е мишената, кой знае. Сигурно се смяташе за неприкосновен, поне докато не видя очите на Бен. Все пак никой нямаше да очисти един руски агент. Трябваше да е луд.
Копеле мръсно! Да, не беше убил онзи руснак, но все пак бе убил руснак.
Рече си: „Опа!“, и в приповдигната, заредена с адреналин равносметка, реши, че е адски смешно. Запуши уста с опакото на ръката си и се разтресе в беззвучен смях.
Дано шефовете не се вкиснат много.
6.
Неумолимо
След като отмени срещата, Алекс се поуспокои. Все едно закъсняваш да хванеш самолет — напрегнат си, докато бързаш с надеждата, че все пак може да успееш. Щом разбереш, че самолетът е заминал, си отдъхваш, приемаш го и търсиш друг вариант.
Нямаше какво обаче да замести Хилзой. Такъв билет се пада веднъж в живота.
Поработи върху няколко други дела, но не можа да разкара програмиста от главата си. Чудеше се какво ще стане с молбата за патент, ако Хилзой е… мъртъв. Вероятно щеше да бъде сметната за част от наследството му и да премине към наследниците или бенефициентите му. Но кои щяха да бъдат тези хора? Алекс не знаеше нищо друго за семейното положение на Хилзой, освен че е разведен и няма деца. Имаше ли някакъв начин да спаси цялата работа без него, само с патента?
Мобилният му звънна. Погледна да види кой е. Номерът беше скрит, но той беше толкова жаден за новини, че вдигна въпреки това.
— Алекс Тревън.
— Господин Тревън, обажда се детектив Гамес от полицейския участък в Сан Хосе. Удобно ли е да говорите?
Сърцето на Алекс щеше да изскочи.
— Да, да, няма проблем. За… Ричард Хилзой ли става дума?
Настъпи пауза от другата страна и Алекс се почуди дали не е сбъркал, че го каза.
— Извършено е престъпление — отвърна Гамес, — ще ви бъдем благодарни, ако дойдете до участъка и отговорите на няколко въпроса.
— Разбира се. Кога?
— Най-добре би било веднага.
— Разбира се — повтори Алекс. — Само ми кажете къде се намирате.
— Уест Мишън Стрийт 201. Влезте през главния вход и питайте за детектив Гамес.
— Ще дойда след около половин час. Мога ли да ви попитам…
— Ще говорим, когато дойдете — прекъсна го Гамес. — Половин час, нали?
— Да — отвърна Алекс и линията прекъсна.
Тръгна да подрежда нещата върху бюрото си, но осъзна, че се държи нелепо. Страхуваше се какво може да научи, затова го правеше, търсеше си причина да протака. Или пък се мъчеше да наложи някакъв ред във вселената, като разтреби първо бюрото си. Хайде стига!
Тръгна да излиза.
— Току-що ми се обадиха от полицията — каза на Алиса, когато мина покрай нея. — Трябва да отида до участъка.
— Хилзой ли? — извика тя подире му.
— Ще видим.
Вкара адреса в навигационната система на бавареца, после тръгна по Пейдж Мил Роуд към шосе 280. Когато прекоси Футхил Експресуей, се сети, че някъде беше прочел за колоездач, който загинал наблизо преди около година. Гадна катастрофа, счупен врат. Споменът засили увереността му, че наистина нещо се е случило с Хилзой. Знаеше, че животът е такъв, и то от първа ръка. Точно когато всичко е наред, когато не може да бъде по-добре, съдбата обича да се намесва и да ти напомни колко тленно е всъщност всичко.
Чудеше се защо му се обажда Гомес. Сигурно беше заради Хилзой. Но как полицията бе разбрала да се обади на него? И откъде имаха мобилния му телефон?