Алекс отговори на въпросите на Гамес. Детективът си записваше в малък бележник. От време на време го караше да доуточнява. Понякога се връщаше пак на нещо, което му беше казал по-рано. Потвърди, че срещата в календара на Хилзой и многобройните обаждания в неприети повиквания бяха отвели полицията до него. Алекс разбра, че Гамес не търси просто обща информация и че той наистина е заподозрян, и макар да знаеше, че няма от какво да се тревожи, беше изнервящо да седи пред това ченге, което си мислеше, че вероятно само преди няколко часа е убил някого.
В един момент Гамес го попита знае ли дали Хилзой е използвал или продавал наркотици.
— Не — отвърна Алекс. — Не го познавах толкова добре, но никога не съм го виждал… не съм виждал някакви признаци, че използва наркотици. А не ми приличаше на човек, който би тръгнал да ги продава. Мога ли да попитам защо ми задавате този въпрос?
Гамес стисна устни. Изду бузи, после бавно и продължително изпусна въздуха.
— В колата на Хилзой открихме скрито значително количество хероин.
— Хероин? Сериозно ли?
Гамес го погледна. Погледът казваше: Не изглеждам ли сериозно?
Алекс се опитваше да проумее всичко.
— Според вас е бил убит, защото е търгувал с наркотици?
— Възможно е.
— Да, но… искам да кажа защо този, който го е убил, не е взел наркотиците?
В момента, в който го каза, Алекс се почувства като глупак. Не беше ченге и не искаше Гамес да мисли, че поставя под съмнение казаното от него.
Но Гамес просто вдигна рамене.
— Някой е претърсил апартамента му. Най-вероятно е търсил дрога. Така беше скрита в колата, че може и да не са я видели. Ами врагове? Хилзой имаше ли врагове?
— Не мисля. Е, миналата година се беше развел и явно раздялата е била доста грозна, но не знам нищо повече.
След още един час на въпроси и отговори Гамес затвори бележника си.
— Благодаря ви за сътрудничеството — рече той. — Само един последен въпрос, ще ви помоля за услуга, защото ще ни помогне да отсеем нещата и ще ни спести време. Имате ли нещо против да ни дадете проба за ДНК, преди да си тръгнете?
Очите на Алекс се разшириха. По едно време Гамес го беше попитал дали се е качвал в колата или в апартамента на Хилзой. Отговорът беше „не“, слава богу, и сега Алекс разбра защо го беше питал.
Гамес отново го гледаше изпитателно. Изведнъж Алекс осъзна, че този човек разпитва хора, вероятно по десетина всеки божи ден. Вероятно само тази сутрин беше лъган повече, и то от изпечени лъжци, отколкото Алекс за цял живот.
Повдигна рамене.
— Не, нямам нищо против, щом ще ви е от полза. Какво искате да направя?
Нищо работа беше наистина. Съгласие в писмена форма, тампон, тръкнат от вътрешната страна на бузата, и готово. Гамес го изпрати обратно до фоайето. Подаде му визитка.
— Ако се сетите нещо друго, моля ви, обадете ми се — рече той. Подаде си ръката. — Съжалявам за клиента ви.
Алекс усети от жеста и думите, че Гамес вече го беше изключил от списъка със заподозрени. Стисна ръката му.
— Надявам се да хванете извършителя.
— Ще го хванем — отвърна Гамес и си тръгна.
Хилзой продавал наркотици? На ниво, на което хората ги убиват за това? На Алекс не му се вярваше.
Хилзой беше закъсал за пари след развода. Може да е бил отчаян. Но как е могъл да бъде толкова глупав?
Или пък си е изпуснал нервите. Вероятно така става с някои хора, които се доближават прекалено много до онова, което може да сбъдне мечтите им.
Качи се в колата и погледна обратно към участъка. С огледалните си стъкла той изглеждаше толкова непроницаем, колкото и непревземаем.
Сети се колко готино само Гамес беше казал: Ще го хванем. Увереността му би трябвало да го успокои. Но вместо успокоение в нея имаше нещо смразяващо.
7.
Стига да се страхуват
Бен прекара три дена в Анкара. Не бързаше и не искаше да пресича границата, докато не се изпари и най-малката потенциална заплаха от преследване в Истанбул. Покушението беше във всички телевизионни новинарски емисии и всекидневници на английски език. Бяха установили, че са иранци, но освен националната, друга принадлежност не се споменаваше. Петият убит беше абсолютно неизвестен. Бен предположи, че е действал стерилно, не е носил нито паспорт, нито документи за самоличност и ако никой не го разпознаеше, щеше да си остане, поне публично, турският еквивалент на Джон Доу5.