8.
Вкусът на храната
Сара си беше отишла обратно в кабинета, за да може Алекс да се обади на капиталовложителите и да откаже срещата. Горкият човек изглеждаше съкрушен. Кой нямаше да е? Не беше споменавал нито дума, но тя знаеше, че ако „Обсидиан“ се окаже толкова добра технология, колкото изглежда, Хилзой щеше да се превърне в много важен клиент на фирмата. За човек с шестгодишен стаж като Алекс, който се изкачва нагоре към съдружничеството, привличането на подобен клиент е голяма работа.
Два часа анализира нивото на техника за един от старшите съдебни адвокати. Нямаше прекъсвания и тя беше благодарна — все още не се бе научила да уплътнява времето си на шестминутни интервали и продължителните отрязъци, посветени само на един проблем, й помагаха да не изпусне нещо. Погледна кое време е и си помисли дали да не отиде да обядва.
Стана и оправи щорите. По обяд слънцето напичаше здраво в кабинета й. Не че изобилието от слънчева светлина е нещо, от което човек трябва да се оплаква.
На пустия доскоро терен, който някаква програма за почистване от сорта на федералната „Супер фънд“, беше превърнала във футболно игрище, имаше мач. Отвори леко щорите и се загледа. Стъклото беше впечатляващо звукоизолиращо и не можеше да чуе виковете, но си представи как се смеят.
Не, наистина нямаше от какво да се оплаче. Кабинет с гледка към страхотно място, хубави мебели, секретарка. Работата беше сравнително интересна и тя я вършеше добре. Позицията означаваше и определено служебно положение, макар че не искаше да го обявява на висок глас. И разбира се, изкарваше неприлично много пари за двайсет и шест годишен човек. Въпреки това понякога усещането, че се е натъкнала на всичко това случайно, я притесняваше. Само защото си добър в нещо и ти се плаща добре, достатъчна причина ли е да го правиш?
Родителите й щяха да се изсмеят на въпроса и наистина го бяха правили, преди да се научи да крие съмненията си. Но разбира се, бяха различни поколения. Те се бяха запознали в колежа, бяха дошли в Америка да учат и да усъвършенстват английския си, какъвто е бил обичаят сред синовете и дъщерите на заможните иранци по онова време. Баща й Емаан учел медицина и възнамерявал да стане офталмолог. Майка й Ашраф изучавала английската литература от XIX век и искала един ден тя самата да стане преподавател. Оженили се още докато учели. Техните родители били доволни от брака им и бъдещето им изглеждало светло.
После дошла революцията и окупацията на американското посолство. Когато се заговорило за война, президентът Картър замразил иранските авоари. Семействата им загубили, всичко. Изобщо забравили за учене — важното било да намерят начин да се хранят и да си плащат наема. Ашраф си намерила работа като сервитьорка. Емаан продавала очила в една оптика. Скъсвали си задниците от работа и пестели пари, като делели един двустаен апартамент с още една иранска двойка, пострадала по същия начин. Накрая успели да съберат достатъчно, за да купят оптиката. Сега притежаваха пет оптики в района на Залива, както и доста недвижими имоти, и бяха адски горди с това. Веднъж, когато Сара каза на баща си, че иска работа, която да й носи духовно удовлетворение, той се засмя и рече: „Глупаво дете, не знаеш ли, че финансовият доход носи духовно удовлетворение?“
Разбираше гледната му точка. Но тя имаше повече възможности от родителите си, възможности, които те й бяха осигурили. Нямаше ли да сбърка, ако не се възползва? Не трябваше ли да гради върху основите, които й бяха дали?
Освен това й се стори, че долови тъга в смеха на баща си.
Опита се да го забрави, но не можеше да се отърси от чувството, че я очаква нещо повече, стига да може да разбере какво.
Това беше проблемът й: всичките й мечти бяха неясни. Не знаеше какво иска. У нея имаше стаен копнеж, но не можеше да го назове. Знаеше, че е доста разрушително да чувстваш толкова силно, че там има нещо, и да не можеш нито да го изразиш, нито да го определиш. Чудеше се кое е по-лошото: да се откажеш от мечта или да си прекалено повърхностен, за да имаш такава?
В такива моменти си казваше, че се държи глупаво. Надяваше се на прекалено много, това беше проблемът. Трябваше да е доволна от всички хубави неща, които притежава.
Понякога й се искаше да има брат или сестра, с които да споделя. Но времената били трудни, когато се родила. Родителите й не можели да си позволят още едно дете, а когато вече можели, Сара била на десет. Не им се почвало всичко отначало.