Усети как се изчервява. По дяволите!
— Благодаря — отвърна той. — Ще ти кажа.
Тя се усмихна и стана.
— Извинявай, че нахълтах така. Но наистина бях любопитна.
Алекс кимна и се насили да не става от мястото си. Нямаше да я изпраща до вратата, все едно е проклет съдружник.
Тя отново го озари с прекрасната си усмивка и излезе, затваряйки вратата след себе си. Той шумно въздъхна. След малко отвори лаптопа и се зае отново да експериментира с „Обсидиан“. Но не можа да се съсредоточи. Цялата ситуация… просто събуждаше стари спомени.
Беше първа година в гимназията „Ментло Атертън“ в нощта, когато Кейти умря. Спеше, в полусън чу как телефонът звъни. Почуди се защо ли някой се обажда толкова късно, после започна да се унася отново, тъй като знаеше, че каквото и да има, родителите му ще се погрижат. Тогава, само миг по-късно, се събуди стреснато от най-ужасяващия звук, който някога бе чувал. Звукът не беше силен, но го накара да седне в леглото, ръцете му трепереха, цялата топлина изведнъж се бе изпарила от тялото му.
Звукът идваше от майка му. Девет срички, казани с треперещ, неестествено висок глас, самите думи бяха неясни и нямаха значение в сравнение с неподправения ужас в гласа й.
— О, не! Моля те, Господи, не!
Алекс седеше застинал в леглото и стискаше здраво завивките, никога в живота си не бе чувствал такъв страх. Какво можеше да накара майка му да прозвучи така? Кой беше на телефона?
След малко баща му се появи на вратата. Запали лампата и с тих заповеднически тон, с какъвто Алекс никога досега не го беше чувал да говори, нареди:
— Алекс, облечи се. Трябва да отидем в болницата.
Алекс поклати неразбиращо глава. Болницата? Кой беше болен?
— Татко…
— Веднага! — заповяда баща му.
Натовариха се в колата на баща му, майка му — на седалката до шофьора, Алекс, объркан и уплашен — отзад, и гумите изсвириха, когато излязоха на заден от алеята. В мига, в който се озоваха на улицата, баща му завъртя волана, удари спирачки и Алекс полетя напред. Още не беше успял да си сложи колана. После баща му даде газ до дупка и той отхвръкна отново назад. Закопча предпазния колан с треперещи ръце чак когато колата зави рязко в края на улицата и Алекс за малко не се удари във вратата.
Баща му продължи да кара като луд, а майка му, която никога не спестяваше критиките към шофирането му, особено когато го смяташе за опасно, не каза нито дума. Алекс изведнъж почувства, че му се пишка. Беше толкова уплашен и изхвърчаха толкова набързо, че дори не се беше усетил.
— Кейти е — рече баща му, сякаш се сети за пръв път, че Алекс дори не знае какво, по дяволите, се е случило. Намали на червено, извърна глава да види има ли коли и после излетя. — Катастрофирала е.
Алекс усети как очите му се пълнят със сълзи, но успя да ги преглътне. Чу как гласът на майка му отеква в главата му и изведнъж разбра, че думите й ще кънтят завинаги в него.
О, не! Моля те, Господи, не!
— Не разбирам — обади се майка му и Алекс я чу, че плаче. — Къде е Бен? Мислех, че ще му кажеш да…
— Казах му — прекъсна я баща му. — Той трябваше да докара Кейти у дома. Изрично му го казах.
Алекс се помъчи да разбере за какво става дума. По-рано същия ден цялото семейство се беше върнало от двудневния калифорнийски щатски шампион по борба в Бейкърсфийлд, където брат му беше спечелил титлата в категория до осемдесет килограма. Бен беше в еуфория — толкова щастлив, че дори изненадващо прегърна Алекс пред всички на трибуните. Вечерта бе организиран купон в негова чест. Беше за второкурсници и третокурсници, така че Бен и Кейти щяха да ходят. Никой не му каза нищо повече. Никога не му казваха.
— Може Уоли да е карал — обади се тихо Алекс, опитвайки се да помогне. Уоли Фаркуър беше гаджето на Кейти. Беше последна година и караше лъскав черен мустанг. Никога не беше показвал с нещо, че изобщо подозира за съществуването на Алекс, и той не го харесваше много. Имаше чувството, че и родителите му не са особено възхитени от него.
Настъпи продължително мълчание и Алекс се почуди дали не беше казал нещо лошо. След малко баща му се обади, гласът му беше непривично суров:
— Уоли е карал.
Никой не продума през останалата част от пътя. Сякаш фактът, че Уоли е шофирал, решаваше нещо; нещо едновременно ужасно и вечно.
Алекс искаше да разбере повече, но го беше страх да пита. Кейти беше катастрофирала… но щеше да се оправи, нали? И защо Бен не я е докарал? Родителите му казаха, че е трябвало да го направи. Не знаеше откъде, но имаше силното усещане, че брат му е направил нещо лошо и че каквото и да е то, ако той не го беше сторил, нищо подобно нямаше да се случи.