За него това бяха пълни глупости. Не искаше сигурност — искаше власт. А властта в „Съливан, Грийнуолд…“, много добре го знаеше, идваше само със собствената практика, собствения тефтер с важни клиенти. Ако не можеш сам да изядеш улова си, трябва винаги да зависиш от огризките на чуждата трапеза. Това можеше да е добре дошло за останалите младши съдружници. Но на него никога нямаше да му бъде достатъчно.
Именно поради тази причина Хилзой беше толкова важен. Алекс беше разбрал възможностите на „Обсидиан“ така, както малко хора биха могли да го направят — не от приказките на Хилзой, а направо се беше наврял под капака и бе проумял първоначалния замисъл. Трябваха му много скрити ходове и тънки политически умения, които дори не подозираше, че притежава, за да убеди съдружниците да отсрочат плащанията на фирмата и да назначат него за пръв адвокат. Зад небрежното облекло и обръщението на малко име към секретарките и адвокатите тези пичове бяха същински акули. Подушеха ли кръв във водата, искаха плячката да е за тях.
Шефът му беше съдружник на име Дейвид Озбърн, хитър адвокат, но без техническо образование. С годините стратегическата страна от практиката му, свързана с патентите, зависеше все повече и повече от техническата проницателност на Алекс. Грижеше се бонусите на Алекс, които фирмата раздаваше два пъти в годината, да са най-високите, но пред клиентите винаги успяваше да си припише заслугите за прозорливостта. Правеше се на много самоуверен с марковите си каубойски ботуши и яркорозовите тениски, но вътрешно — Алекс много добре знаеше — Озбърн се чувстваше застрашен от хора, които имат по-големи възможности от неговите. И въпреки периодичната шумотевица как щял да го подкрепи за съдружник, „когато му дойде времето“, Алекс вече се беше уверил, че това време никога няма да дойде. Съдружничеството не се дава, реши той. Трябва да си го вземеш.
Така че след няколко тайни срещи с Хилзой, за да се увери, че той наистина притежава „Обсидиан“ или поне никой не може да докаже обратното, Алекс си пое дълбоко дъх и прекоси късата права от облицован в скъп мокет коридор, която разделяше неговия средно голям кабинет на младши съдружник от гигантския офис на съдружник на Озбърн. И двата кабинета бяха в централната сграда, масивна кръгла постройка, която съдружниците обичаха да наричат Ротондата, но която сред останалите беше по известна като Звездата на смъртта. Кабинет в Звездата на смъртта, а не в двете съседни сгради, означаваше по-високо служебно положение — едно от нещата, които имаха огромно значение за Озбърн и Алекс трябваше да си признае, за него също — освен това поставяше обитателя си в географския център на дейността на фирмата.
Беше спрял пред вратата на Озбърн, за да събере сили пред огромната стена с прозрачни плакети с похвали за работата, свършена за Сиско, И-бей, Гугъл и още стотици други. Имаше обрамчени снимки на Озбърн с различни светила от Долината, с известни изпълнителни директори на голям телеком, който Озбърн наскоро беше заковал като клиент с един удар, и дори една с министър-председателя на Тайланд, докъдето Озбърн пътуваше три или четири пъти годишно, за да развива практиката с финансиране на проекти, която си беше създал там. Алекс опита да не мисли с каква власт и влияние се сдобива човек, сключвайки подобни сделки и познавайки толкова играчи. Номерът беше да се убедиш в обратното — че човекът, срещу когото ти предстои да се изправиш и да преговаряш, стои по-долу и се нуждае от теб повече, отколкото ти от него. Алекс знаеше, че плакетите и снимките не бяха просто самохвалство, предназначението им беше да накарат хората да отстъпят, без да се пазарят.
Подготви се психически, влезе и каза каквото имаше за казване. Равновесието беше деликатно — трябваше да звучи достатъчно интересно, за да накара Озбърн да иска да каже „да“, но не чак толкова, та да го изкуши да се опита да си присвои откритието му. В крайна сметка, ако всичко минеше добре, патентът щеше да е само началото. Щеше да последва цял тон корпоративна работа и това беше повече по специалността на Озбърн, отколкото на Алекс.