Рандъл попита:
— Успяхте ли да го огледате добре? Можете ли да го опишете, да го разпознаете?
Алекс опита да си представи какво беше видял.
— Беше тъмно… Аз… — Какво беше видял? Изведнъж вече не беше сигурен в нищо. Почувства се изтощен и безполезен.
— Черен? Бял?
Алекс поклати глава.
— Не знам.
— Е, поне сте го уплашили — отвърна Тибалди. — Хубав ход, с белината. И нищо не ви е откраднал.
Алекс го погледна.
— Значи според вас обирът е бил чиста случайност?
Рандъл не отговори и Алекс разбра, че ченгето преценява доколко може да се вярва на думите му. След дълга пауза той кимна и рече:
— Щом не е имал пистолет и вие нямате врагове, изглежда е точно така. Мисля, че някой лош човек е оглеждал квартала, видял е вестниците, огледал е отблизо, забелязал е, че вратата има само една ключалка, няма дори резе, а ключалката изглежда на колко, на четирийсет години, прав ли съм?
— Да — отвърна Алекс, — сигурно на толкова.
— Гледайте — рече Рандъл. Излезе и затвори вратата зад себе си. Алекс чу стържене от другата страна, после щракане и вратата се отвори.
— По дяволите! Как го направихте?
Рандъл подаде на Алекс тънко парче пластмаса, твърдо, но гъвкаво, около два на пет сантиметра.
— Пъхате го между вратата и касата, бутате назад езика, влизате по-бързо, отколкото с ключ. Сложете си втора болтова брава. Накарайте да ви усилят касата и рамките. Затруднете престъпниците.
На Алекс не му хареса укорът в думите му, но човекът беше прав.
Разтърка лицето си с ръка. Беше хем превъзбуден, хем адски уморен.
— Много ви благодаря, че дойдохте посред нощ… или май стана сутрин вече — рече той.
— Няма проблем, сър — отвърна Рандъл. — Радваме се, че сте добре.
Алекс остави всички лампи светнати, след като си тръгнаха. Знаеше, че е абсурдно, но не можеше да спре да мисли: Ами ако се върне?
Стига бе. Крадец да се върне в същата къща, в която са го изненадали и от която е избягал по-рано през нощта? Полицията можеше още да е тук, откъде да знае.
Глупости.
Начинът, по който Рандъл беше отворил вратата обаче… невероятно. Не беше чудно, че му се размина тази вечер; чудното бе, че никой досега не се беше опитал да го обере.
Не че крадецът щеше да се върне обратно. Но ако го направеше, Алекс нямаше как да го спре. Вратата все едно не беше заключена, а той нямаше пистолет.
Спомни си звука, който вратата беше издала, когато крадешком я бяха открехнали, колко уплашен и беззащитен се бе почувствал във ваната.
Майната му! Щеше да отседне в „Четири сезона“ в Пало Алто. Достатъчно често ходеше на делови обеди в ресторанта им „Куестро“. Можеше и да преспи една вечер. Останеше ли тук, щеше да лежи буден до сутринта и всяко скърцане щеше да му се счува като стъпки, всеки шум от климатика да изглежда като отваряне на входната врата.
Взе си един чифт дрехи и дълго и съсредоточено гледа през предния прозорец, преди да посмее да излезе навън.
12.
Спешно
Алекс спа на пресекулки няколко часа в хотела. Когато се събуди, яркото слънце в района на Залива огряваше белите чаршафи през прозорците. Наплиска си лицето и си спомни за снощи. Снощи беше уплашен и объркан. Беше си помислил, че е крадец. Но сега си даде сметка, че му убягва нещо очебийно.
Изобретателят убит, връзката на Алекс в патентното бюро мъртъв и някой влиза с взлом в дома му в рамките на — колко — трийсет и шест часа? Не трябва да си привърженик на конспирациите, за да вярваш, че няма случайни съвпадения.
Каква беше онази игра в списание „Хайлайтс“, която толкова обичаше като малък? „Какво е общото между нещата“? Същото беше и сега. На пръв поглед картинките бяха съвсем различни, но ако човек се вгледаше отблизо, ако се замислеше малко, осъзнаваше, че всичките имат прав ъгъл или започват с буквата А, или нещо подобно.
Общото между Алекс, Хилзой и Ханк беше „Обсидиан“. Дори и да беше случайно, съвпадението беше явно. Въпросът беше защо? Какво толкова имаше в „Обсидиан“, че някой би тръгнал да убива заради него?