Влезе и тихо се качи по стълбите. Вратите на спалните бяха отворени. Стаите на родителите му и на Алекс светеха.
— Хей, защо сте станали всички? — провикна се той.
Никой не отговори. Провря глава в стаята на Алекс.
Нямаше никого. Завивките обаче бяха разхвърляни. Алекс винаги много държеше леглото му да е оправено изрядно, значи бе спал в него през нощта, докато…
— Има ли някого? — провикна се отново Бен и се запъти към спалнята на родителите си. Беше същото като в тази на Алекс — лампите светнати, завивките разхвърляни.
— Какво става, по дяволите? — извика той, вече притеснен, повтаряйки си, че няма причина да се тревожи.
Тръгна надолу по коридора към спалнята на Кейти и запали лампата. Леглото беше оправено.
Мамка му, Кейти не се беше прибрала у дома.
Не, не можеше да е сигурен. Сигурен беше само, че не си е лягала, преди…
Преди какво? Преди всички да се натоварят на колата на баща му и да си изнесат задниците от вкъщи посред нощ?
Но ако Кейти се беше обадила да иде да я прибере, защо са тръгнали всичките?
Изведнъж усети, че е станала голяма беля.
Слезе долу в кухнята. Нито бележка, нито нищо. Всичко чисто, чиниите прибрани. Чистотата и редът някак си го изнервиха. Изостриха нелепото отсъствие на всички останали.
— Мамка му! — изруга той на глас. Не знаеше какво да прави.
Телефонът звънна. Бен се завъртя и се втренчи в него за миг. Осъзна, че го е страх да вдигне.
Ново звънене.
Поколеба се, усещаше, че е заклещен на някакво опасно междинно място, място между живота му и всичко в него, което смяташе за даденост, от една страна, и края на всичко това, от другата. От другата страна на този телефон.
Той звънна трети път.
Хайде, вдигни проклетия телефон.
Но Бен не го направи.
Звънна отново.
Помисли си: Ами ако затворят?
Отърси се от вцепенението. Направи крачка и грабна слушалката.
— Ало? — обади се с пресъхнала уста.
— Бен — беше баща му, — слава богу! Ела веднага в спешното отделение на болницата в Станфорд. Кейти е катастрофирала.
Целият изтръпна. Опита се да преглътне, но не можа.
— Какво? Какво се е случило?
— Ела веднага! Разбра ли?
— Добре, тръгвам.
— Карай внимателно — рече баща му и зад тези две прости думи Бен усети горчив упрек.
Остатъкът от нощта му се губеше — дните след това бяха кошмар. Родителите му директно го обвиниха. Мълчаливият осъдителен поглед на Алекс беше още по-лош.
Най-лошо беше сутринта на погребението. Вече беше съсипан от скръб, вина и угризения. Седеше на бюрото в стаята си, гледаше в стената, превърташе вечерта отново и отново, представяйки си хиляди други неща, които можеха да станат, хиляди други неща, които той бе могъл, бе трябвало да направи.
На вратата му се почука.
— Да — извика той равнодушно.
Бяха родителите му. Колко бяха минали — четирийсет и осем часа след смъртта на Кейти? Изглеждаха така, сякаш не бяха мигнали оттогава. Сякаш нещо в тях се беше… пречупило.
Седнаха на ръба на леглото срещу него.
— Бен — рече баща му, — това, което казахме онази вечер… не беше хубаво. Не беше… вярно.
Бен поклати глава, страх го беше да обели дума.
— Съкрушени сме, сине, знаеш го — обади се майка му. Разплака се, но успя да продължи. — Когато се случи нещо подобно, хората понякога обвиняват другите, дори най-близките си. Защото, ако обвиниш друг, е по-лесно да повярваш, че някой е имал власт над случилото се, че е можело да бъде предотвратено. — Гласът й се разтрепери и тя спря да си поеме дълбоко въздух. — Но не е правилно — продължи, вече говореше по-силно. — Не всичко може да бъде овладяно. Катастрофите… те понякога просто стават, сине, и вината не е твоя.
Разплака се още по-силно, очите й го молеха през сълзи.
— Ако има виновен, това съм аз — обади се баща му. — Не ти казах ясно да се приберете двамата вкъщи. Нищо лошо не си направил, Бен, и несправедливо те обвинихме.
Бен ги гледаше. Разбираше какво правят. Дори си представяше разговора, който ги беше довел дотук: Трябва да го предпазим от вината. Не можем да го натоварим с нея, нищо че е вярно. Прекалено млад е.