— Никак няма да се чувствам. Това не е мой проблем.
Алекс не вярваше на ушите си.
— Как стана толкова коравосърдечен?
— Скоро да си давал пари за благотворителност, шефе?
— Какво общо има…
— За Влака на усмивките, за децата със заешка устна? Край на маларията? За гладуващите деца? Ами за спасяването на Дарфур? Само по няколко долара на ден, Алекс, не повече от цената на латето, което пиеш всяка сутрин, а можеш да спасиш живота на стотици хора.
— Не е същото.
— Прав си. Защото това, което ме караш да направя, е свързано с потенциална опасност за мен самия. Това, което ти отказваш да направиш, по никакъв начин не би те затруднило.
— Откъде знаеш толкова много за тези благотворителни организации?
— Проучвам ги, за да мога да изтъквам лицемерието на хора като теб.
Алекс усети, че е напипал нещо, и нямаше да се откаже толкова лесно.
— Даряваш им пари, нали?
— И какво от това?
— Защо? За да изкупиш другото, което вършиш? Опитваш се да си уредиш сметките в тефтера на Този отгоре?
Бен се разсмя.
— Ти си като дете, което се опитва да разбере живота на големите. Хвани си пак моливчето и остави товара на истинския свят на възрастните.
— Да, наистина ми се иска да го направя, Бен, само дето един от големите явно си е набелязал да ме убие. Но прав си, това не е твой проблем. Извинявай, че те обезпокоих.
— Така е, не е мой проблем. За мен си просто поредната проява на благотворителност.
Алекс го изгледа смаяно. Най-удивителното беше, че дори след толкова време безсърдечието на брат му продължаваше да го шокира. Но защо? Кога изобщо на Бен му беше пукало за някого другиго, освен за него самия?
— Чакай да видя дали те разбрах добре. Даваш пари на благотворителни организации в полза на непознати хора, които никога няма да срещнеш или докоснеш. Но когато някой пред теб се нуждае от помощта ти, не ти пука. Така ли?
Гледаха се втренчено дълго време. Да върви по дяволите, помисли си Алекс. Вдигна телефона и набра вътрешния на Сара.
— Сара? Можеш ли да дойдеш веднага в кабинета ми?
— Много странно. Не мога да намеря…
— Ела веднага. И ще поговорим за това — затвори и погледна към Бен. — Идва. Ако нямаш желание дори да поговориш с нея, по-добре тръгвай — освен ако не искаш да използваш първо компютъра ми, за да дариш пари на някоя от организациите, които толкова харесваш. Така де, за да не си изпортиш кармата.
Бен не каза нищо. Гледаше Алекс и дъвчеше дъвката си, мускулите на бузата му подскачаха.
17.
Точно каквото ви кажа
Много странна работа. След като Алекс я попита за документите на Хилзой, Сара реши да провери своите. Нямаше ги. Точно се канеше да му се обади, когато той я спеши да иде при него.
Грабна кафето си и забърза към кабинета му. Почука, после понечи да влезе. Вратата беше заключена. Много странно, особено след като Алекс току-що й се беше обадил да я извика.
— Заключено е — извика тя.
— Съжалявам — обади се той отвътре. След секунда отвори вратата. Сара влезе и Алекс затвори зад нея. Тя забеляза един мъж, облегнат на стената.
— О! — възкликна сепнато.
Мъжът приличаше на по-голямо и по-жилаво копие на Алекс. Същата руса коса, същите привлекателни зелени очи. Дъвчеше дъвка и я наблюдаваше, в него имаше някакво напрежение, което я изнервяше.
— Сара — каза Алекс, — това е брат ми Бен. Бен това е Сара Хосейни.
Брат му. Разбира се — трябваше веднага да се досети от приликата. Но защо я гледаше така? Все едно я… преценяваше. Не похотливо обаче, не, нищо подобно. Погледът му беше прекалено безстрастен. Прекалено сдържан.
— Хосейни? — рече Бен и повдигна вежди.
— Да — отвърна Сара, погледна го в упор, тонът му не й хареса. Имаше нещо предубедено в него… дори обвинително.
Започна да й говори на фарси.
Остана като гръмната. Попита я на перфектен фарси дали семейството й е от Машхад, град на север. Каза, че някога познавал един Хосейни от Машхад.
— Не, семейството ми е от Техеран. Хосейни е често срещано име. И ти го знаеш — отвърна му тя на свой ред.
Алекс попита:
— Ти — това фарси ли е?
— Да — отвърна Сара, без да сваля очи от Бен.
— Кога си научил фарси? — попита Алекс, обръщайки поглед към брат си.