— Задочен курс — отговори Бен, все още гледаше Сара.
— Брат ти говори като иранец — обади се Сара. — Едва ли го е учил задочно. Прави се на духовит, макар че не знам защо. Всъщност беше доста грубо, току-що се запознахме.
Проклетият му брат, как я гледаше само. И тя не сваляше поглед от него.
— Да, така се държи понякога — съгласи се Алекс.
— Нямаше да те подложа на всичко това, ако не беше наистина важно.
Бен се усмихна, мина покрай нея и седна на един от столовете. Усмивката казваше: Хубаво, можеш да спечелиш малкото ни състезание по втренчени погледи. Поздравления. Вбеси я. Добре, рече си тя. Стига. Седна на стола до него.
— По телефона не каза ли, че нещо липсвало? — попита Алекс.
— Да, документацията ми за Хилзой. Много странно, защото току-що ми каза, че и ти не можеш да откриеш твоята. Какво става?
Алекс погледна към Бен и възкликна:
— Боже!
— Има ли за какво да се тревожа? — попита тя.
Усети, че Бен я наблюдава.
— Зависи колко си умна — отвърна.
Тя се обърна към него.
— Да предположим, че съм по-умна от теб.
Той повдигна рамене.
— Тогава трябва да си много разтревожена.
— Сара — намеси се Алекс, — мисля, че те грози опасност.
Той говореше, а тя слушаше, едва се сдържаше да не го прекъсва с въпросите си. Не знаеше какво да мисли. Не се съмняваше, че нещата, които твърдеше, че са се случили, са истина. Знаеше за Хилзой, разбира се, а останалото лесно можеше да провери. Не се съмняваше, че Алекс наистина вярва, че става дума за някаква конспирация. Но трябваше да има логично обяснение, нали? Никой не убива хора заради технологии в слънчевата цивилизована Силициева долина. Купуват и продават, понякога се съдят, но убийства?
Алекс свърши, Сара погледна към Бен.
— Какво общо имаш ти с всичко това?
Бен поклати глава.
— Всъщност нищо.
— Бен служи в армията — обади се Алекс. — Разбира от тези неща.
— Армията? — попита Сара, без да сваля очи от него. — Сигурно знаеш доста.
Ъгълчето на устните на Бен потрепна съвсем леко, сякаш я намираше за ужасно забавна и не можеше да го скрие.
— Знам това-онова — отвърна той.
— О, впечатлена съм. Разкажи ми.
Този път той навири глава и се усмихна. Никога не беше виждала толкова снизходително изражение.
— О, хайде де — каза тя. — Няма ли поне да се опиташ да ме научиш набързо как се кара танк, как се стреля с пушка, как се реквизират провизии или само „разбираш от тези неща“?
Бен леко присви очи. Наблюдаваше я, погледът му беше толкова твърд, колкото и безизразен, и Сара доби усещане за огромно напрежение и огромно самообладание в трудно постигнато равновесие. Имаше нещо опасно в този мъж и тя си даде сметка, че е глупаво да го предизвиква. Но в същото време тази фасада на пълен самоконтрол и снизхождението, което дотук единствено й се позволяваше да види… не можеше да се примири.
— Не карам танкове — отвърна той след малко. — От доста време не съм носил пушка. И не реквизирам провизии.
— Явно тогава си много специален — Боже, какви ги вършеше? Защо толкова много искаше да… какво? Да го провокира? Да го ядоса? Да го уличи в лъжа? Да пропука тази внимателно изградена маска на снизхождение?
— О, изобщо не съм специален. Не и колкото един адвокат. Искам да кажа, вие двамата сте специални. Върхът на хранителната верига. Такива като мен са само скромни служители.
— Хора — опита се да се намеси Алекс, но Сара го прекъсна.
— Кажи ми тогава — рече тя. — Какви услуги извършваш?
— Грижа се за безопасността на хора като теб, не е нищо кой знае колко важно.
Разбра го, безопасността й не беше много важна.
— И как по-точно? Каза ми само какво не правиш.
Той замълча, все едно мисли:
— Неутрализирам заплахи, така че адвокатите да могат да продължат да печелят големите пари и да лочат измислено скъпите си латета. Мръсна работа, но все някой трябва да я върши.
Не беше просто снизхождение, осъзна тя. Снизхождението беше демонстрирано нарочно. Загатната под него беше цялостна представа за света, в която хора като Бен бяха мъченици, а хора като Сара юпита, овце, неблагодарници и така нататък. Натисни го тук, помисли си тя, съзнаваше, че се държи детински и даже вероятно опасно глупаво, но беше прекалено запленена, за да си даде сметка какво трябва да се случи, за да я спре.