Топлите дрехи му трябваха заради дъжда и декемврийския студ, разбира се, но това беше само част от предназначението им. Ръкавиците не оставят отпечатъци. Шапката замаскира чертите. Под якето, в кобур под лявата мишница, се криеше „Глок 17“.
На масичката за кафе до него имаше раница с дрехи, два сандвича, бутилка вода, аптечка, муниции, фалшиви документи и още няколко неща от първа необходимост. Освен раницата в стаята нямаше други следи от обитателя й, нямаше и да останат, след като си тръгнеше.
Беше дошъл да убие двама ирански ядрени специалисти — Омид Джафари и Али Каземи. Бен знаеше много за мъжете: истинските им имена, фалшивите имена, под които пътуваха, подробности от маршрутите им. Знаеше, че са в Истанбул, за да се срещнат с руски колега. Знаеше, че са отседнали в „Четири сезона“ на площад „Султан Ахмед“, и точно затова беше наел стаята в хотела от другата страна на улицата. Имаше копия от снимките на паспортите им и ги беше познал преди три дни, веднага щом пристигнаха от летището с една от хотелските лимузини. Знаеше, че тримата мъже, които ги придружаваха непрекъснато, бяха от ВАВАК, страховитите ирански тайни служби, и че хората от ВАВАК, освен добре обучени, бяха и мотивирани. Ако един от специалистите бъде отвлечен или убит, или пък дезертира, както бе направил неотдавна Али Реза Асгари, ирански генерал и бивш заместник-министър на отбраната, агентът, допуснал това да стане, може да бъде сигурен, че ще бъде екзекутиран.
За руснака знаеше значително по-малко: горе-долу само истинското му име, Ролан Василиев — вероятно не пътуваше под него — и че е дошъл в Истанбул, за да се срещне с иранците. Вашингтон оказваше натиск върху Москва заради руското ядрено сътрудничество с Техеран и вероятно Кремъл беше сметнал, че е прекалено рисковано да се водят иранци в Русия, дори и под фалшиви имена. Истанбул беше хубаво неутрално кътче: горе-долу по средата в географско отношение, с добри самолетни връзки и тайни служби, които се занимаваха повече с етнически кюрди, отколкото с руснаци и иранци.
Всяка сутрин след пристигането си иранците и пазачите им се качваха на хотелските лимузини и се връщаха след мръкнало. Бен реши, че пътуванията са за срещи с Василиев, и му се искаше да ги проследи, за да разбере повече, но вероятните щети щяха да надхвърлят ползите. Щяха лесно да го забележат сам в кола или на мотор. Дори и да не успееха и да ги хванеше на място, което да му позволи да свърши работата и да се изтегли безпрепятствено, щеше да му е нужен невероятен късмет. Можеше да се опита да ги очисти на пристигане или на тръгване от хотела, но отпред и вътре в „Четири сезона“ гъмжеше от камери, портиери и охрана. Мястото не беше подходящо за стрелба и вероятно именно поради тази причина най-вече го бяха избрали.
Нямаше значение. Нещо му подсказваше, че ще се открие пролука. В края на краищата иранците бяха дошли за седем дни, а какво означаваше това? Вероятно очакваха да си свършат работата за четири или може би пет. Страната и културата нямаха значение: когато правителството, корпорацията или някой друг плащаше сметката, бюрократите и другите трудещи се пчелички винаги надценяваха времето, което им трябва за срещи. Особено когато срещите налагат присъствието им в такъв изкусителен град като Истанбул, и то в толкова луксозен хотел като „Четири сезона“.
Дори изборът на хотел усилваше увереността на Бен за това какво предстои. Щом иранците бяха успели да убедят счетоводителите да се изръсят за „Четири сезона“, явно разходите не бяха проблем. Щом като разходите не бяха проблем, можеха да отседнат във всеки хотел в града — „Пера Палас“, „Риц-Карлтън“, дори във втория „Четири сезона“, наскоро открит при Босфора. Бен ги беше проверил и във всичките имаше свободни стаи. До един предлагаха повече или по-малко същото ниво на лукс и сигурност. Тогава въпросът беше защо този хотел?
Отговорът, реши Бен, беше в разположението. Всички останали луксозни хотели бяха в Бейоглу, новата част на града, на север от Златния рог. Само „Четири сезона“ на площад „Султан Ахмед“ се намираше на пет минути пеша от най-известните забележителности на града: Синята джамия, „Света София“, двореца Топкапъ, Капалъ чарши. И ако Бен излезеше прав, че мястото се бе оказало решаващият фактор, иранците със сигурност щяха да отделят поне един ден, ако не и повече, за да разгледат пеша тези места.
Когато излезеха от хотела на разходка, той можеше да тръгне след тях. Все щеше да му се предостави възможност. Трябваше само да изчака.