Което беше добре. Чакането не го притесняваше. Обичаше да чака, простотата на чакането даже му харесваше. Чакането беше най-лесната част от несвършената работа.
От време на време получаваше заповеди. Те бяха винаги кратки и ясни и той разполагаше с изключително широка свобода на действие да реши как да ги изпълни. Можеше да си поиска всяко оборудване, от което има нужда, и то магически щеше да се появи в някой тайник. Никакви въпроси, никаква бюрокрация, никакъв контрол.
Единственото реално ограничение този път бе, че не биваше да закача Василиев. В ранните години на Студената война да се опиташ да премахнеш пионките на противника от дъската се смяташе за част от играта. Впоследствие, също като при мафиотските фамилии, всички разбраха, че кръвопролитията излизат скъпо и не си струват, и беше установено негласно примирие. Никой не искаше да го наруши пръв и да върне лошите стари кървави дни.
Опитваше се да не се ядосва на ограниченията. Не че ограниченията на руснаците можеха да се мерят с тези на Чичо Сам. Бяха убили Виктор Литвиненко в Лондон с полоний. А и всички убити журналисти — Анна Политковская, Пол Хлебников… списъкът беше дълъг. Бен имаше достатъчно доказателства, че Иван става все по-агресивен, именно защото Чичо Сам ревностно спазва правилата, но не му плащаха да говори празни приказки, пък и нямаше кой да го чуе. Но ако можеше, би попитал някого какво става с „Или си с нас, или си с терористите“. Предполагаше, че е просто поредният кух лозунг на поредния лъжлив политик.
Всъщност всички бяха лъжци. Левицата беше наивна, мислейки си, че може да спазваш правилата и пак да се биеш истински срещу фанатиците, пред които Америка е изправена. А пък десните бяха лицемери, смятаха, че може да свалиш ръкавиците и въпреки това да се правиш на много морален.
Да, левите не разбираха същността на борбата; десните пък не можеха да приемат реалните й последици. Но Бен не го беше грижа за правилата, не му пукаше особено и за моралните ценности, важна за него беше победата. А единственият начин да победиш беше, като станеш най-коравото, най-гадното, най-опасното копеле, което врагът е виждал в най-лошия си кошмар. Боже, какво им е хубавото на правилата, ако заради тях губиш битката? Кабинетните анализатори не можеха да си набият в главите, че когато страната ти е нападната, правиш каквото трябва, за да спечелиш. Печелиш с всички възможни средства. После справедливостта може да е на страната на победителя, добре, но първо трябва да има победа.
Основното беше, че повечето американци искаха само и единствено да са в безопасност. Може би невинаги е било така, даже подозираше, че някога нещата са били по-различни, но днес Америка се беше превърнала в народ от овце. За него това беше доста жалък начин на живот. Той представляваше всичко, от което беше избягал в армията. Но такава е американската култура в наше време и някой трябва да пази стадото от вълците. Разбираше до известна степен, че глупавите ограничения и колебания вървят със страната. И все пак беше гадно да те поставят в положение да се страхуваш повече от Си Ен Ен, отколкото от „Ал Кайда“.
Едно беемве 750L спря пред „Четири сезона“ и портиерът с чадър в ръка се приближи да отвори вратата. Бен се напрегна, но не, слезе двойка азиатци, не иранци. Облегна се на стола и продължи да чака.
Никой не му беше казал откъде идват сведенията за операцията, разбира се. Но от качеството на информацията за иранците и оскъдните данни за руснака той предположи, че има иранска къртица — може би в държавната ядрена програма или най-вероятно в службите за сигурност. Техен човек в ядрената програма щеше да знае имената на учените и маршрутите. Можеше даже да е осведомен за пазвантите от ВАВАК. Но само някой на висок пост в службите можеше да има достъп до фалшивите имена и документи, с които щяха да пътуват мъжете, и до паспортните им снимки. А и знаейки какво ще ги сполети, едва ли някой от ядрената програма би ги предал. В крайна сметка бяха колеги, познаваха се лично. Човек по-лесно се съгласява да предаде родината си, отколкото приятел.
Много интересно. В един момент Чичо Сам беше по-склонен да предава Джафарците и Касимците по света на приятелски правителства като Египет и Саудитска Арабия, където щяха да ги разпитват подобаващо сурово. Но ЦРУ се бе издънило с предаването на Абу Омар в Милано. Бяха оставили такива нечувани следи, че италиански съдия издаде заповеди за ареста на тринайсетте агенти на Управлението, които стояха зад операцията, а после медиите разплетоха цялата тайна мрежа за предаване на затворници. Пентагонът реши, че е по-добре да действа по-дискретно и по-директно. Пък и без това вече никой не взимаше на сериозно ЦРУ, не и откакто шефът му стана подчинен на новия директор на националното разузнаване и на Управлението бе натресен проблемът с несъществуващите иракски оръжия за масово унищожение. Ако искаш действащо разузнаване в наши дни и ако държиш разузнаването да върши работа, Пентагонът е единственият истински играч в града.