Не беше очаквал, че Алекс ще хвърли пистолета. Това му напомни колко опасен може да е един аматьор. Защото нито един професионалист на света нямаше да хвърли пистолет, поне не и зареден и готов за стрелба. Беше просто… противно на всички инстинкти.
Разбира се, пистолетът не беше зареден, макар че Алекс не го знаеше. Докато той беше на пода и се мъчеше да си поеме въздух, Бен бе извадил пълнителя и го беше изпразнил. Знаеше, че брат му няма да забележи разликата. И въпреки че само се опитваше да засрами и унижи малкия нещастник със собствените му номера, убеден, че той няма да има куража да дръпне спусъка, все пак сигурното си беше сигурно.
Намръщи се от болката в главата. Носеше няколко охлаждащи превръзки в чантата си и можеше да ги използва, за да спре кръвта, но болницата беше толкова близо… щяха да дезинфектират раната и да я затворят както трябва, а превръзките щеше да запази за истински спешен случай.
Да, излезе прав за куража на Алекс, или по-скоро за липсата на такъв. Но не съжаляваше, че бе подредил картите в своя полза за всеки случай. Какво говореше това? Най-глупаво беше да кажеш на някого: „Не ти стиска“. Няма смисъл да поемаш подобен риск.
Беше рискувал, като тръгна да бие Алекс. Защото, щом се ядоса, му беше много по-лесно да започне, отколкото да спре. Дори и не помнеше всичко. Алекс го бе обвинил, че е убил Кейти, най-сетне го беше изрекъл на глас, Бен знаеше, че си го мисли от години. Чу думите и тогава… какво направи? Всичко потъна в червена мъгла и после тръгна да го души, нали? Да, душеше го.
Душах го? Кажи си го. Убиваше го. Знаеш си. Усети го. Искаше го.
Но се бе спрял. Не знаеше как, но беше успял. Това все пак значеше нещо.
Влезе в спешното на болницата и попълни формуляра, като използва фалшиво име и номер. Извади късмет — нямаше друг спешен случай преди него. Приеха го веднага и се захванаха да обработват раната му.
Невероятно. Беше преживял две престрелки за един ден, плюс задачата в Истанбул преди седмица — защо да не брои и нея? — и се бе измъкнал без драскотина. И накрая собственият му брат, за когото между глока и камъка нямаше разлика, го рани.
Едва не се разсмя при тази мисъл. Макар да беше бесен, трябваше да признае на Алекс, че бе показал малко смелост. Поне се беше съпротивлявал. И се бе опитал да използва пистолета, макар че Бен го видя да го търси и успя лесно да го спре.
След пет шева и два ибупрофена си тръгна от болницата и прибра колата си от мястото, където я беше паркирал снощи. Почуди се какво му се прави. Нямаше нови заповеди, а и след Истанбул не ги очакваше най-малкото поне още две седмици. Можеше да иде в Браг, да използва стрелбището, да не сваля гарда. Или да хване самолета до Кабо за няколко дни. Да, Кабо, да се погмурка малко, да се попече на плажа. Щеше да е най-добре.
Щеше да се отбие на юг по пътя. Да види дали не може да открие волвото. Не заради Алекс — майната му! За да задоволи собственото си любопитство, така де.
След четирийсет минути обикаляше по смълчаните утринни улици на Ладера. Отне му доста време, докато открие колата — сребристо „Волво S80“. Беше паркирана на хитро място, Дос Лома Виста Драйв, само на седемстотин метра от къщата на Алекс напряко, но на няколко километра с кола. Пичът явно бе разполагал с топографска карта и е бил наясно, че с очилата за нощно виждане лесно ще пробяга краткото разстояние до къщата на Алекс, като мине през дворовете. Затова беше оставил колата на място, където, дори и някой да тръгне да я търси, няма да се сети веднага да погледне.
Когато видя как светлините на волвото присветнаха в отговор на дистанционното, паркира и слезе. „Дос Лома Виста“ беше гъсто залесена сляпа улица. Нямаше никого наоколо. Нямаше кой да го види.
Провери отдолу волвото за взривно устройство. Беше чиста. После огледа една от задните врати. Ако някой бе заредил колата, взривното устройство най-вероятно беше при вратата на шофьора, но вече веднъж го бяха надхитрили и нямаше да им позволи да го сторят отново. Задната врата беше наред. Влезе в колата и набързо я претърси. Вътре нямаше нищо. Никаква регистрация, нито дори документите от агенцията за коли под наем. В жабката имаше едно-единствено нещо. Мобилен телефон.
Пипнах те.
Бен прибра телефона в джоба си и записа регистрационния номер на колата от таблото под предното стъкло. Едва ли щеше да доведе до нещо друго, освен до фалшивата самоличност, под която мъжът бе наел волвото, но човек никога не знае.