Отдалечи се със собствената си кола и спря на паркинга на търговския център. Телефонът беше „Самсунг Т219“ с капаче, вероятно за еднократна употреба. Прегледа обажданията. Имаше само едно входящо — с код 650. Местен. Обаждането беше отпреди петнайсет минути. Нищо друго. Мъжът явно беше изтрил всичко, преди да тръгне от колата за къщата на Алекс. Умно. Но това не беше попречило някой да му се обади после.
Бен натисна бутона за обратно набиране и вдигна телефона до ухото си. Две позвънявания и от другата страна се чу мъжки глас:
— Обадих ти се точно както ми каза. Още не съм го виждал.
Сърцето на Бен започна да бие по-бързо. По дяволите, гласът му беше познат. Но не можеше да се сети.
— Знам, че си се обаждал — отвърна той почти шепнешком, за да не се усъмни онзи.
— Къде си? Защо говориш толкова тихо?
— На обществено място съм. Не искам някой да ме чуе. Къде си ти?
— В офиса, ти къде мислиш? Тук го няма.
Кучият му син. Офисът. Оттам му беше познат гласът.
Беше Озбърн.
Мисли бързо, импровизирай, каза си Бен.
— Имаше малък проблем. Трябва да се срещнем.
— Сега?
— Да. Иди на паркинга и застани до колата си. Ще дойда след пет минути.
Настъпи пауза.
— Не мисля, че това е добра идея.
— Ще си промениш мнението, щом се видим и чуеш какво стана. Пет минути. Бързо ще се разберем и ще си вървиш.
Бен затвори, без да даде шанс на Озбърн да отговори. Той беше измислил всичко в крачка и вероятно имаше половин дузина противоречия, ако не и повече. В момента нещо отвътре казваше на Озбърн, че работата не е наред. Номерът беше да го накара да се почувства притиснат, да не му даде възможност да се вслуша в това тихо гласче, което му шепнеше, че има нещо гнило. Разбереше ли, че има проблем, Озбърн нямаше да има възможност да извика подкрепление. Пет минути бяха идеални и в двата случая.
Бен пое по шосе 280 към „Пейдж Мил“ и сви в паркинга на „Съливан, Грийнуолд“. Ако Озбърн не го чакаше, щеше да се добере до него по друг начин, не беше проблем.
Но той беше там, стоеше до лъскавия си черен мерцедес седан, оглеждаше се притеснено наляво и надясно, изглеждаше нелепо с тениската си и каубойските ботуши. Бен спря на празното място до него. Озбърн го наблюдаваше, изражението му бе напълно сащисано. Преди да успее изобщо да включи какво става, Бен беше слязъл от колата с глока в ръка. Озбърн видя пистолета и очите му се ококориха.
— Не казвай нищо — рече Бен. — Просто отключи колата и седни на мястото на шофьора. Направиш ли го, ще знам, че искаш да говориш с мен. Не го ли направиш, ще знам, че искаш да умреш, и то веднага.
— Аз… аз… — заекна Озбърн.
Бен насочи пистолета право към чатала му.
— Млъкни и отключи колата.
Озбърн извади ключовете си и натисна копчето. То изписка и фаровете светнаха. Бен се качи отзад зад седалката на пасажера. Плъзна се покрай детското столче и седна директно зад Озбърн.
— Сега карай — рече. — Бъди разумен и само ще си поговорим. Ако се опиташ да ме ебаваш, ще те убия. Разбрахме ли се?
Озбърн попита:
— Накъде искаш да карам?
— По „Пейдж Мил“, към шосе 280.
Излязоха от паркинга и тръгнаха по „Пейдж Мил“. Озбърн каза:
— За какво е всичко това?
— Аз ще задавам въпросите. Ти само ще караш. Завий наляво по Койот Хил Роуд.
— Койот… защо искаш да ходим на толкова усамотено място? Защо просто не поговорим, докато карам?
Добри инстинкти, помисли си Бен. И умен въпрос. Той никога не би позволил на някого да го заведе до място, където може да бъде извършено престъпление. Каквото и да се готви да ти стори злодеят, ще стане сто пъти по-зле, ако те заведе на уединено място.
— Прави каквото ти казвам или ще ти пусна един деветмилиметров куршум в основата на черепа. Мозъкът ти ще се пръсне, но почти няма да има кръв. Ще те преместя на съседната седалка и ще закарам трупа ти обратно до паркинга на фирмата. Как ти звучи?
— Добре, добре. Койот Хил Роуд.
След минута Озбърн зави, както му бе наредено.
— Черният път — рече Бен, като посочи към кафявото отклонение, оградено от дървета, което минаваше през зелените хълмове и стигаше до Диър Крийк Роуд и някакви офис центрове от другата страна. — Завий по него!