Изпънат, невъзмутим, Ла Фарг го остави да прави каквото ще.
Накрая дракът отстъпи и обеща:
— Пак ще се срещнем, старче.
Драките се подредиха в редица и скоро изчезнаха, галопирайки в мрака, сред проливния дъжд, като отнесоха черната мъгла със себе си.
— Ами сега? — попита Сен Люк след малко.
— Връщаме се в Париж — отговори капитанът на Остриетата на Кардинала. — Не зная какво точно става, но Негово Преосвещенство веднага трябва да бъде предизвестен. Може би животът на краля е в опасност.
2.
Кардинал Ришельо сякаш имаше намерение да си тръгне заедно с останалите членове на Съвета, когато Луи XIII го повика:
— Господин Кардинал.
— Да, Ваше Величество.
— Останете за малко.
Като повдигна ръката си в червена ръкавица към гърдите, Ришельо мълчаливо даде знак, че се подчинява, и се отдалечи от вратата, през която се изнизваха министри и държавни секретари. Те вървяха един по един, без да се бавят и без да се обръщат, привели гърбове, като че ли нечие ледено дихание докосваше вратовете им.
Теченията бяха често явление в Лувъра, но през този топъл юни на 1633 година единствените опасности за здравето идваха от кралската студенина. Те не предизвикваха хрема, не увеличаваха ревматичните болки, не принуждаваха никого да пази леглото. Затова пък причиняваха страдания, които можеха да променят съдбите и да правят кариерите на пух и прах. Господата от Съвета добре знаеха това и ужасно се страхуваха от заразата. Тя се нахвърли върху им като бесен вятър, когато Негово Величество премина бързо покрай тях и след като седна, без да поздрави никого, сухо прочете дневния ред.
Кралят свикваше Съвета всяка сутрин след закуска и често го събираше отново през деня, ако държавните дела налагаха това. Той следваше бащиния си пример. За разлика от Анри IV обаче, който на драго сърце се задоволяваше с толкова волни събирания, че понякога те се превръщаха в разходки на чист въздух, Луи XIII — по-сдържан, по-предпазлив и по-често спазващ изискванията на етикета — налагаше обсъждания около масата и при затворени врати. В Лувъра Съветът се събираше или в залата на партера, традиционно предназначена за тази цел, или — както днес — в „кабинета с книгите“. Това място имаше не толкова тържествен вид, колкото залата на Съвета, но както Ришельо беше забелязал, кралят го предпочиташе, когато държеше на абсолютната конфиденциалност на дебатите или когато предвиждаше дискретна среща насаме с някого след заседанието. Достатъчно беше да остане няколко минути с този, с когото имаше намерение да разговаря, и можеше да му каже всичко, докато останалите членове на Съвета се разотиваха.
Кардиналът предчувстваше, че нещо се крои, когато още с пристигането му в Лувъра го насочиха към кабинета с книгите. Лекото закъснение на Негово Величество, както и явното му недоволство потвърдиха подозренията му. Ришельо започна да си задава въпроси. Трябваше да прояви специално внимание към настроението на този, който му дари могъществото и славата, тъй като той можеше не по-малко бързо да го смаже. Без съмнение, Арман Жан дю Плеси, кардинал Дьо Ришельо, заслужаваше да носи огромните отговорности, с които го беше натоварил Луи XIII. Той прояви блестящи държавнически качества, откакто преди близо десет години беше включен в Съвета и избран за първи министър. Обаче достойнствата и оказаните услуги не можеха да имат стойност без проявата на кралското благоразположение и Кардиналът не биваше да си позволи да го изгуби. Имаше прекалено много неприятели — амбициозни люде, които завиждаха за влиянието му, или противници с враждебно отношение към политиката му; всички те — във Франция и по света — очакваха звездата му да залезе.
Кралят изпитваше към първия си министър уважение и добросърдечие, които не биха могли да изчезнат за една нощ. Толкова близо до господаря си, колкото Капитолийският хълм в Рим се намира до Тарпейската скала, Ришельо не се чувстваше заплашен от капризите на Негово Величество. Но Луи XIII беше горделив, мрачен и потаен монарх, който не умееше да проявява чувствата си и понякога трудно разбираше другите. Самият Ришельо трябваше да се отнася крайно внимателно към авторитарния си владетел, чиито реакции нерядко го изненадваха. Необщителният крал дълго обмисляше решенията си, обявяваше ги рязко и не ги обясняваше или правеше това зле. Беше отмъстителен, злопаметен, подозрителен, никога не прощаваше и прикриваше омразата си, която зрееше дълбоко вътре в него. След това идваше ред на нетактичността, неделикатността, неблагодарността и грубостта. Луи XIII се отдаваше на силен гняв, който се изразяваше в горчиви упреци и жестоки обиди, дори в наказания и брутално изпращане в немилост.