— Няма да повярвате на ушите си! — заяви старият войник и слезе от седлото.
Ленкур обаче му повярва.
Той веднага се метна на жребеца на Балардийо и пое в галоп.
В Дампиер се свечеряваше, а гласове и смехове отекваха в тесния двор на замъка. Под светлината на факли италиански комедианти представяха изпълнен с остроти и закачки фарс, който предизвикваше задоволството на всичките зрители. Дори кралят, който нямаше вкус към подобни волности, като че ли харесваше представлението. Прихваше на драго сърце. Тъй като по природа беше начумерен и мрачен, великолепното му настроение предизвикваше учудване. Дори сериозно безпокоеше някои хора.
Ла Фарг гледаше към двора през прозорец на първия етаж. Клоунадата на италианците не го забавляваше. Още щом пристигна в Дампиер, той помоли капитана на мускетарите господин Дьо Тревил да го приеме, за да сподели с него подозренията си: тук трябваше да протече последното действие на заговора срещу краля. Двамата мъже се познаваха добре, уважаваха се и се ценяха. Без да омаловажава предупреждението на Ла Фарг, Тревил го увери, че Луи XIII не рискува нищо, тъй като цял отряд благородници бди над него. Капитанът на мускетарите все пак позволи на Ла Фарг да остане, при условие че неговите Остриета и самият той не пречат на охранителите. Освен това трябваше да стоят далеч от градините, особено по мръкнало: „Моите мускетари не ви познават, а заповедите, които са получили, са категорични. Те ще стрелят и ще ви убият, ако не спазвате разпорежданията.“
В двора, пред живописно изрисувано платно, Арлекин риташе по задника Матамор, който напразно се домогваше до ръката на Коломбина. Развеселен, Луи XIII се смееше от все сърце всеки път, когато комедиантът подскачаше, след като получеше поредния ритник. Точно противоположно беше настроението на кралицата, която, седнала от лявата страна на съпруга си, принудително се усмихваше леко и разсеяно ръкопляскаше със закъснение. Очевидно нещо я тормозеше.
— Нещата ще се случат тази вечер — рече Ла Фарг, изпълнен с решителност.
Той вдигна очи към тъмното небе, което полека-лека се изпълваше със звезди:
— Усещам, че ще е така. Зная…
Тревил четеше съобщение, донесено му от някакъв мускетар. Кимна с глава.
— Чудесно — обърна се той към мускетаря.
Благородникът се оттегли с маршова стъпка, а след като сгъна листа, граф Дьо Троавил, наречен Тревил, се приближи до Ла Фарг и положи дружески ръка на рамото му.
— Този Викариус ви е обсебил, приятелю…
— Сигурно е така… Все пак той е един от най-страшните врагове на кралството. И усещам присъствието му.
Тревил се намръщи.
— Само ще повторя, че всички необходими предпазни мерки за сигурността на краля са взети.
— Това може да не е достатъчно.
— Зная. Винаги се случват непредвидени неща.
Призракът на убийството на крал Анри IV измъчваше двамата благородници. За миг те останаха безмълвни, след това Ла Фарг рече:
— Кралицата е загрижена.
Тревил се наведе навън, за да погледне.
— Действително.
Отдръпвайки се от прозореца, Ла Фарг отиде да отвори вратата и повика Алмадес, който чакаше във вестибюла.
— Да, капитане?
— Намерете Марсиак. Искам да попита Анес дали кралицата има някакви сериозни и явни причини за безпокойство.
— Разбрано, капитане.
Испанецът тръгна да изпълнява задачата си, слезе по стълбите и намери гасконеца, който флиртуваше с много красива и още съвсем невинна баронеса. Ако липсваше съмнение, че няма нищо против тя да остане красива, съвсем различни бяха намеренията му по отношение на нейната невинност. Не се обезкуражи, когато видя Алмадес, а обеща на госпожицата да се върне, погали я по брадичката и усмихнат до уши, последва учителя по фехтовка.
— Слушам.
— Кралицата е обезпокоена. Може би Анес знае защо.
— Разбрах.
— Коя е тази?
— Прелестна е, нали?
В този момент Матамор изглеждаше особено жалък, Докторът подаде ръката на Коломбина на Арлекин и пиесата свърши под буря от аплодисменти.
— Не се бавете, Марсиак.
Гасконецът се разбърза, отмина красивата малка баронеса, като отново я засипа с обещания, след това внезапно промени плана си, върна се, изненада госпожицата с целувка по бузата и този път изчезна като фъртуна.
Благодарение на указанията на Сен Люк, Лепра намери тайния проход към черната кула.
Тя беше изградена някога камък по камък, след това се срути и вероятно забравиха за нея завинаги. Издигаше се насред езерото в Дампиер, на топовен изстрел от сегашния дворец на херцозите Дьо Шеврьоз. Легендата твърдеше, че някакъв дракон маг я построил и живял там. Легендата казваше още, че той извършвал ужасяващи тъмни дела, но накрая бил победен от храбри рицари. Вероятно не всичко беше истина, но Лепра беше убеден, че подземните руини на прокълнатата кула все още не са разкрили всичките си тайни.