Трима конници съпровождаха каретата — един отпред и двама отзад. Предупредени от Алхимика, тези двамата забавиха ход, за да пресрещнат Сен Люк, който вече се приближаваше. Проехтяха изстрели, всеки от тях използваше пищовите, извадени от кобурите на седлата. Мелезът успя да избегне първия изстрел и на свой ред отговори. Улучи един от наемниците, който се свлече на земята. Вторият се прицели и стреля. Куршумът одраска Сен Люк, който вече беше съвсем наблизо. Мъжът измъкна втория си пищов и се приготви да го използва, но мелезът се оказа по-бърз и го улучи право в челото. Наемникът клюмна напред, а конят му го отнесе.
Забелязвайки настъпилия обрат, кочияшът се развика и конникът, който яздеше най-отпред, го чу. Кривна от пътя и се скри в горичката, като остави впряга и преследващия го да отминат. Сен Люк не подозираше за тази маневра. Той настигна коня на първия наемник, когото свали, и гледаше към пищова, останал в кобура на седлото. Задържа коня си, грабна пътьом оръжието и го втъкна в колана си.
Настигна каретата, обгърната от огромен облак прах, който вдигаха препускащите копита и укрепените с железни оси колела. Приближи се колкото беше възможно, протегна ръка, улови се за една скоба и се прехвърли на тясната платформа, предназначена за лакеите. Реши, че ще успее да си поеме дъх, но прозвуча изстрел и един куршум профуча край главата му. Като се държеше здраво, той се обърна, видя последния конник от ескорта, който пристигаше по пътя в галоп, и вече насочваше към него втория си пищов. За щастие, оръжието му изневери: барутът не експлодира и пищовът само задимя. Наемникът го захвърли и извади рапирата си. Сен Люк стори същото. Започна сражение. Крепейки се с едната ръка, мелезът бе кацнал само на един крак върху платформата. Намираше се наполовина във въздуха, в задната част на каретата, която се клатушкаше силно и го блъскаше към кабината. Конникът нападаше яростно, а Сен Люк понякога се отбраняваше, понякога на свой ред нанасяше удари, като се въртеше ту наляво, ту надясно. Накрая мелезът успя да се наложи. Колкото му беше възможно, се изнесе напред и заби острието си в плътта на наемника, който изохка и изпусна оръжието си, за да притисне с ръце корема си. Конят му премина в тръс, после забави още ход, спря, а каретата изчезна в мрака.
Сен Люк втъкна рапирата си в ножницата и три пъти си пое дълбоко дъх. Сега трябваше да се справи с кочияша или да го принуди да спре впряга. Хващайки се с две ръце за горната част на каретата, той ловко се плъзна по корем върху покрива. Тъй като не можеше да мръдне от мястото си, кочияшът се опита да го свали оттам с камшика. Сен Люк протегна ръка, успя да сграбчи кожения бич и да го изтегли към себе си. Кочияшът бе принуден да го пусне, тъй като трябваше да внимава на завоя, в който каретата влезе много бързо. Тя се наклони опасно и двете колела, които от едната страна се повдигнаха във въздуха със страхотна сила, се стовариха обратно на земята, осите изскърцаха и Сен Люк изгуби равновесие. Изхвърлен от покрива, мелезът се оказа да виси отзад на каретата, която препускаше без посока.
Точно в този момент отвътре, от кабината се разнесоха глухи удари, докато един люспест юмрук продъни покрива веднъж, втори път, трети път, парчета дърво се разхвърчаха на всички страни. После някакво същество, което приличаше едновременно на човек и на дракон, изскочи от кабината и си проби път нагоре с мускулестите си ръце. Високо повече от два метра, то се протегна, нададе вой към небесата и разпери ципестите си криле. Обзет от паника, кочияшът скочи от каретата. Сен Люк запази спокойствие. Разбра, че си има работа с продукт на внезапна промяна. Алхимика от Сенките беше дракон. Оставаше да се разбере дали ще успее да си възвърне първичната форма. Щеше да е по-добре, ако претърпи провал.
Съществото сведе поглед към мелеза. Ако чертите на лицето му все още напомняха за Алхимика, очите му на влечуго бяха изпълнени с примитивен, животински плам.
То изрева и внезапно полетя.
До каретата препускаше кон без конник. Сен Люк подскочи, хвана се за седлото с две ръце, ботушите му облизаха земята, но той вихрено яхна жребеца и веднага го принуди да се отклони от пътя, за да поеме след драконоподобното същество. Неуправляемата карета връхлетя отново в завой, обърна се с гръм и трясък, а освободилите се коне зацвилиха и се разбягаха.
Сен Люк прескочи някакъв ров, после бариера и продължи да язди през полето. Не изпускаше от очи съществото, чиито люспи блестяха на лунна светлина. Боеше се да не го изгуби. Яздеше изморен кон, а пътят непрекъснато го изненадваше с препятствия. Но му оставаше пищовът — този, който измъкна от кобура на седлото на наемника и тикна в колана си.