Имаше още само един куршум.
Единствена надежда.
Когато забеляза, че го преследват, съществото се обърна изненадано, за момент размахваше криле на място и разглеждаше този жалък смъртен, който се опитваше да го залови. Поколеба се. Но жестокият и безогледен инстинкт вече беше изместил разума. То нададе боен вик и се впусна към конника.
Съществото и Сен Люк се хвърлиха в сражение. То се спусна от висините с мощни махове с криле, озъбено и с наточени нокти. Той препускаше лудо, направляваше жребеца с колене и държеше пищова с две ръце. И двамата нямаха намерение да се отказват. Странното същество пак изръмжа заплашително. Мелезът се прицели. Трябваше да чака последния момент, за да стреля.
Да чака и да се надява, че конят му няма да отскочи внезапно…
Да чака още малко…
Един куршум. Една надежда.
Сега!
Сен Люк натисна спусъка. За секунда изпита ужас, но изстрелът проехтя точно преди чудовището да се стовари върху него.
Ударът беше страховит. Мелезът изхвръкна от седлото, изтъркаля се в тревата, а съществото се разби малко по-далеч, само конят продължи да препуска.
След това вече нищо не помръдна и нощната тишина се възцари, нарушавана само от тропота на отдалечаващите се конски копита.
Сен Люк отвори очи, изплю кръв и пръст и стана, чувствайки болка в отслабените си нозе. Изтегли рапирата, огледа се наоколо за възможна опасност и за малко не залитна.
Видя нещо неясно, което лежеше неподвижно.
Приближи се с накуцване.
Беше съществото, което, в безсъзнание и ранено от куршум в рамото, възвръщаше човешката си форма. Ръстът му намаляваше; крилата атрофираха; люспите изчезваха и се появи гола кожа; изникнаха познатите черти на Алхимика.
Той дойде на себе си и видя Сен Люк, който се беше надвесил над него и бе насочил върха на рапирата си към гърлото му.
Гологлав, мелезът беше целият в прах и в кръв. Дългите му черни коси бяха провиснали върху измъченото му лице. Едно от червените стъкла на кръглите му очила липсваше и през дупката надзърташе изцъклено драконово око. Трудно му беше да стои прав и с левия си лакът се държеше за рамото.
Но неговата решителност бе изкована от същата стомана, както острието на елегантната му рапира.
— Свърши се — рече той.
Како прикрепяше внимателно Мирбо, Лепра се измъкна от подземията на черната кула. Двамата мъже залитаха, но стояха изправени под обсипаното със звезди небе и вдишваха свежестта и спокойствието на нощта.
Мирбо все по-трудно си поемаше въздух и храчеше кръв, която изпълваше дробовете му. Той посочи външната стена на един от строящите се павилиони:
— Там. Ще е… добре.
Лепра помогна на благородника да стигне до мястото, което си беше избрал. Настани го с гръб към камъка, с лице на изток, и седна до него.
— А сега — каза Мирбо. — Трябва само… Трябва само да дочакам изгрева на слънцето…
Малко по-късно издъхна.
Лепра не беше помръднал, когато пукна зората.
3.
Изминаха няколко дни, преди Ла Фарг, за втори път в рамките на по-малко от две седмици, да отиде в „Шатле“. Както винаги съпровождан от Алмадес, той стигна до Моста на обменителите, където прилепените една до друга къщи скриваха изгледа към Сена и създаваха впечатлението, че човек върви по обикновена улица. Двамата мъже яздеха безмълвно, рамо до рамо. Беше късно сутринта. Денят беше много хубав, само Париж смърдеше повече от когато и да било.
Не изтече никаква информация за заговора, който Остриетата разкриха, и — както се надяваха — нямаше да изтече никога. Скандалът би бил огромен. Независимо че очевидно не подозираше отдаването си в ръцете на Черния нокът, Анна Австрийска все пак беше виновна, задето без знанието на краля и в противоречие със законите на кралството имаше намерение да се подложи на ритуал с драконова магия. Престъпление, което никога не би било простено на една кралица на Франция, каквито и да бяха подбудите ѝ. Впрочем, по подобие на херцогиня Дьо Шеврьоз, повечето замесени в тази афера лица вярваха, че извършват добрина, тъй като бяха сигурни — заради лоялността си, обичта си или наивността си, — че тайно помагат на нещастната и унижена владетелка да дари наследник на трона. В обкръжението на кралицата никой не знаеше какво всъщност щеше да се случи, ако Алхимика бе успял да я отвлече…