Ла Фарг и Алмадес се спогледаха, когато проникнаха под мрачния свод на „Шатле“. Ла Фарг беше наясно какво си мисли другарят му и очакваше той да изрази мнението си.
Макар и предвидена отдавна, вълната от арести по заповед на краля в деня след фаталната нощ беше основната вест, която вълнуваше всички. Вестниците и светските хроникьори в Париж, в цяла Франция и в европейските дворове говореха само за това.
Най-изненадващият арест беше този на маркиз Дьо Шатоньоф, който беше третата по значение личност в държавата в качеството си на пазител на кралския печат. Обвиняваха го, че изпитвал огромно желание да замени Ришельо на поста първи министър на Негово Величество, а често именно това била началната крачка по пътя към измяната и към заговора. Но най-сериозното обвинение беше, че е поверил държавни тайни на любовницата си, дяволското изчадие херцогиня Дьо Шеврьоз. Някои от тези тайни се отнасяха до бастионите, които Франция държеше в Лотарингия. Ставаше дума за близък на маркиза френски офицер, арестуван наскоро, точно когато възнамерявал да предаде на врага сведения за числеността и за въоръжението на армията, която в този момент кралят събираше. Благодарение на признанията на въпросния офицер подготвиха клопка в една странноприемница в околностите на Ньой — капан, който, за съжаление, не успя да доведе до пленяване на съучастниците. Вината на Шатоньоф обаче излезе наяве. Хвърлиха го в затвора, откъдето дълго време нямаше да се измъкне, а много други също бяха потърсени от кралското правосъдие. Тъй като беше сигурно, че херцогиня Дьо Шеврьоз беше издала на херцога на Лотарингия тайните, които маркизът бе споделял с нея, тя също беше сред обвинените. Но на пръв поглед рангът ѝ я пазеше, макар истината да беше, че тя изтъргува прескъпо мълчанието си за онова, в което имаше опасност да се превърне аферата с ритуала в Дампиер.
Те слязоха от конете в двора на „Шатле“ и отново Ла Фарг засече погледа на Алмадес. Този път обаче учителят по фехтовка запита:
— Какво очаквате от тази среща, капитане?
— Не зная — призна старият благородник. — Предполагам, отговори.
— На кои въпроси?
Той замълча и двамата мъже бяха отведени в голямата кула, където се намираше затворът.
Независимо че херцогинята вероятно щеше да избегне цялата строгост на наказанието, което заслужаваше за аферата с Шатоньоф, Ла Фарг смяташе, че най-важното беше предотвратяването на възможната трагедия в Дампиер. Кралицата беше спасена и наемниците на Черния нокът, които не бяха убити, никога вече нямаше да видят дневната светлина. Наистина Савелда успя да избяга и оставаше неоткриваем. Но Алхимика от Сенките беше зад решетките. Колкото до Остриетата, те излязоха от случилото се без особени поражения. Сдобиха се дори с нов събрат — Ленкур, чиято рана в рамото не се оказа сериозна. Другият леко ранен — Марсиак — беше разкъсван между две чувства: радостта, че е държал в ръцете си кралицата на Франция, и гадостта, че не можеше да се похвали с това. Сен Люк отново беше изчезнал, а Анес се зае с неведоми дела, след като бившата настоятелна на Сестрите на Сен Жорж ѝ изпрати някакво писмо. В крайна сметка, само Лепра предизвикваше безпокойството на капитана, тъй като се завърна от мисията си ужасно изтерзан. Физически, но също и морално.
В „Шатле“ тъмничарят отвори една врата на етажа с единичните килии и се отдръпна, за да даде възможност на Ла Фарг и Алмадес да влязат. Стаята беше прохладна, доста мрачна и почти празна — в нея имаше само маса, табуретка и легло. Вътре се намираше Алхимика, който гледаше през островръх прозорец, преграден с дебела желязна решетка. Все така будещ безпокойство и величествен, той беше облечен в сиво, едното му рамо беше превързано, а китките му — оковани с „магическа стомана“, сплав, в която имаше драконит. Драконитът представляваше алхимически камък, който потискаше мощта на драконите.
Подобна на отворена рана, устата на Алхимика се изкриви в странна усмивка, когато той се обърна към посетителите си.
Пръв би тревога един кантонер от околностите на Париж, който, след като погледна към небето, отначало не повярва на очите си, а после хукна към селото. Пристигна там почти без дъх и ужасѐн почука на вратата на енорийския свещеник, а кюрето почти нищо не разбра от пелтеченето му. Освен това не му повярва. Вероятно фантазираше. Но малко по-късно пристигнаха и други свидетели.
Те също бяха видели.
Те също умираха от страх.
Кюрето удари камбаната.