Гледайки през прозореца на личния си кабинет, граф Дьо Тревил дълго наблюдаваше двора на двореца си на улица „Старият гълъбарник“. После се обърна и запита Лепра:
— Наистина ли решихте така?
— Да, господине.
Капитанът на кралските мускетари седна зад бюрото си и още няколко секунди се отдаде на размисъл. Възползва се от настъпилото мълчание, за да огледа Лепра, който стоеше прав, без да мигне, с рапирата от драконова кост на кръста и с превързана дясна ръка.
— Не се заблуждавайте — рече накрая Тревил. — Не по-малко от вас желая отново да облечете мантията. Впрочем никой не я заслужава повече от вас…
— Благодаря, господине.
— Но зная какво представляват Остриетата в очите ви. Също така познавам уважението и приятелството, което храните към господин Дьо ла Фарг… Споделихте ли с него решението си?
— Ще му кажа още тази вечер, както и на другите Остриета.
— Няма да ви е лесно.
— Действително.
В двореца на Шеврьоз Арно дьо Ленкур намери херцогинята на голямата тераса. Той беше все още бледен и с превързана ръка. Херцогинята изглеждаше красива и елегантна както обикновено, но беше сама и като че ли тъжна. Стоеше права под балдахин, където имаше кресла и маса, покрита с питиета и с недокоснати деликатеси — сладки, бадемов крем, плодови желета, конфитюри и сироп. Тя държеше в ръка чаша, пълна с еликсир от златен блян, а по блясъка в погледа ѝ Ленкур се досети, че вече добре се е почерпила.
Подаде му ръката си за целувка, а след това рече:
— Значи никога не сте се отказвали да служите на Кардинала, господин Дьо Ленкур…
— Да, госпожо.
— Бога ми, добре воювате… За разлика от маркиз Дьо Шатоньоф, който искаше да ви привлече към нашите редици, господин Дьо Мирбо нито за миг не повярва, че бихме могли да ви спечелим за каузата си. Той казваше, че Кардиналът е господар, на когото човек никога не престава да служи.
— Несъмнено е имал право.
— Знаете ли каква е съдбата му? Арестуваха ли го?
— Мирбо ли? Мъртъв е, госпожо.
— О! Колко жалко, нали? — изрази съчувствието си госпожа Дьо Шеврьоз с тон, с който обикновено оплакваше красивите розови храсти, попарени от студа.
Ленкур не отговори и двамата едновременно се обърнаха към великолепната градина.
— Благодаря ви, че приехте да ме посетите, господине. Вече почти никой не се явява пред вратата ми, представяте ли си! Висшето общество, което танцуваше на моя бал и аплодираше фойерверките, сега ме избягва, сякаш съм болна от ранса… Но аз отдавна съм свикнала с преображенията на двора и спокойно очаквам да науча каква съдба ми е предопределена. Ще бъда пратена в изгнание, нали?
— Вероятно да.
— А какво ще се случи с горкия Шатоньоф?
— Съмнявам се, че някога ще излезе от затворите на Негово Величество.
— Изгнание… — въздъхна дълбоко херцогинята, а погледът ѝ се зарея в далечината.
Един лакей донесе на табла кутия, покрита с плат. Той остана неподвижен и изчака търпеливо, докато господарката му го забележи.
— О! — възкликна тя най-после. — Ето защо ви помолих да дойдете да ме видите. Вземете, господине. Това е за вас.
Заинтригуван, Ленкур пое кутията, но изчака лакеят да се отдалечи, за да я отвори. Тя съдържаше писмо, адресирано до него, и малък портрет.
— Писмото — обясни госпожа Дьо Шеврьоз — е от госпожа Дьо Сент Аволд, която, по известни вам причини, беше принудена незабавно да се завърне в родната Лотарингия.
Портретът беше на Од дьо Сент Аволд. Беше онзи, който херцогинята нареди да нарисуват, за да покаже на своя специалист по магии доколко, ако прикрият горната част на лицето ѝ, красивата Од приличаше на кралицата — същите очи, същата уста, същата брадичка, същата шия…
— Приемете този подарък от мен, господине. Защото сред многото ми пороци най-големият е този, че се прекланям пред любовта.
Ленкур го взе и се почувства развълнуван.
В далечината биеха камбани и сякаш звънът приближаваше, но двамата не му обърнаха никакво внимание.
— Сбогом, господин Дьо Ленкур. Съмнявам се, че скоро отново ще се видим.
— Сбогом, госпожо. Впрочем…
— Да, господине?
— Ще приемете ли да отговорите на един въпрос?
— Кардиналът ли го задава чрез вашите уста?
— Не, госпожо.
— Тогава ще отговоря.
Ленкур си пое дълбоко въздух, след това запита:
— Защо, госпожо? Защо искахте да помогнете на кралицата да забременее? Вашата омраза към Кардинала не е тайна за никого. И по мотиви, които вие си знаете, струва ми се, че недолюбвате особено краля. А трон без наследник означава претенденти и амбициозни благородници, които плетат интриги и чакат удобна възможност да се нахвърлят върху вашите противници. Като съдействате за раждането на дофин, вие всъщност засилвате мощта на трона и утвърждавате властта на Луи XIII.