Безразлична към въздействието, което предизвикваше, Анес скочи от жребеца право в гнусната кал, покриваща парижките улици. Тя би желала да пощади ботушите си, но в такъв случай трябваше да звънне и да чака някой да ѝ отвори едно от крилата на голямата порта. Предпочете да премине пеша през вратата, която никога не заключваха нощем, и теглейки коня си за юздите, влезе в павиран двор, където железните подкови на животното ехтяха по земята като мускетни изстрели.
Андре се появи от конюшнята, побърза да посрещне баронеса Дьо Водрьой и почтително грабна поводите от ръцете ѝ.
— Трябваше да ударите камбанката, госпожо — рече слугата. — Аз веднага щях да ви отворя.
В гласа му имаше упрек и съжаление.
Много мургав и с преждевременно оплешивяла глава, с гъсти мустаци над горната устна, той гледаше загрижено, като човек, който обича да му позволяват да прави нещата, както се полага, и предпочита да мълчи, но това не му пречи да мисли.
— Така е добре, Андре… Благодаря.
Докато слугата отвеждаше в конюшнята изморения и изцапан кон, Анес свали ръкавиците си и се огледа наоколо с примирение.
Тя въздъхна.
Дворецът на Ястреба несъмнено беше ужасяващо място. Колкото строг, толкова и лишен от удобства, той представляваше огромна постройка с тесни прозорци и дебели стени, която някакъв благородник хугенот построил след Вартоломеевата нощ. Сега се бе превърнал в главната квартира на Остриетата на Кардинала — елитен таен отряд, командван от капитан Ла Фарг и на пряко подчинение на кардинал Ришельо. Анес дьо Водрьой не обичаше този дворец, където нощите ѝ изглеждаха по-дълги и по-мрачни от където и да било другаде. Но тя нямаше право на избор. Независимо че притежаваше дом в Париж, живееше тук, винаги на разположение на Негово Преосвещенство. Нареждане за спешна мисия можеше да пристигне по всяко време от Кардиналския дворец.
Балардийо излезе на каменното стълбище на централната сграда и прекъсна размишленията на Анес. Годините, виното и злоупотребата със свежа плът бяха сложили тежкия си отпечатък върху стария, посивял воин с масивна фигура. Нездравословното зачервяване на бузите му издаваше начало на розацея. Но в погледа му гореше живот и все още беше способен да убие магаре с юмрук.
— Къде беше, за бога? — възкликна той.
Тъй като много се беше старал да я отгледа, дундуркаше я на коленете си като малка, а по-късно ѝ подари първата рапира, тя на драго сърце прощаваше на Балардийо, който често забравяше, че е баронеса и вече не е на пет годинки. Знаеше, че я обича, и се смущаваше винаги когато трябваше да му разкрие чувствата си. Знаеше също, че не му се нрави тя да отсъства прекалено дълго и че умира от притеснение, докато се върне. Причината беше, че като дете изчезнала за няколко дни при неясни обстоятелства — нещо, което тя не помнеше, но то беляза Балардийо завинаги.
— Яздих до Сен Жермен — обясни тя небрежно и изпреварвайки стария войник, влезе във вестибюла. — Има ли вести от Ла Фарг?
— Не — отвърна Балардийо от стълбището. — Но ако се интересувате, госпожо, знайте, че Марсиак се върна.
Тя спря, обърна се и грейна в лъчезарна усмивка.
Марсиак замина сам да изпълнява мисия в Ла Рошел преди три седмици и оттогава не се беше обаждал. От доста дни мълчанието на гасконеца започна да става притеснително.
— Наистина ли?
— Ей богу, да!
Наведен над леген с хладка вода, Марсиак с две ръце плискаше лицето и врата си, когато чу зад гърба си:
— Здравей, Никола.
Той се сепна, усмихна се, грабна наслуки някаква кърпа и се обърна към Анес, докато бършеше страните си. Тя стоеше на прага на стаята му, със скръстени ръце, допряла рамо до стената, с грейнал поглед и с лека усмивка на устните.
— Бъди добре дошъл у дома — добави девойката.
— Благодаря — отвърна Марсиак.
Той още беше с ботушите и с панталона за езда, но бе останал по риза и с навити ръкави, за да се измие. Дублетът му — елегантен кървавочервен втален дублет от същия везан плат като панталоните — лежеше на леглото, до стара кожена торба за път. Шапката му висеше на стената, както и рапирата в ножницата и портупеят.
— Как си? — запита Анес.
— Пребит от умора.