Монахинята отвори слепите си, прозрачнобели очи.
— Анес? Ти ли си, Анес?
— Да, Беатрис. Аз съм.
— Да бъде благословен Бог! Най-после молбите ми бяха чути!
— Боже мой, Беатрис, очите ти! Какво се е случило с теб?
— Няма нищо, Анес. Нищо на света няма цената на… Няма да продължи дълго, струва ми се.
— Цената на какво?
— Трябва да научиш всичко, Анес. Трябва да видиш онова, което аз видях! — прошепна шатленката с агонизиращ глас.
Тя се опита да се повдигне в леглото, но Анес я възпря нежно и каза:
— Успокой се, Беатрис. Необходима ти е почивка. Ще се върна отново.
— Не! — възкликна изплашено монахинята. — Сега! Много е важно!… Дай ми ръката си, Анес!
Младата баронеса се подчини.
— Ето, гледай… Гледай — повтори сестрата с все по-слаб глас. — Трябва… да… видиш…
Белите ѝ очи потъмняха, сякаш удавени в някаква черна течност.
Изникна бездна, в която съзнанието на Анес изведнъж пропадна.
И тя видя.
Видя онова, което шатленката беше открила онази сутрин в Елзас, прониквайки в съзнанието на дракона.
Видя откъслечни картини от близкото бъдеще, които я изпълниха с ужас.
Цари мрак. Изпаднали в паника тълпи тичат като обезумели по улиците, озарявани от лумналите пожарища. Нажежена стихия се стоварва от небесата. Бълва я черен дракон. Или няколко дракона. Пламъци удрят безмилостно покривите; пламтящи потоци превръщат в прах керемидите; сипе се врящ дъжд. Умиращи от страх люде се опитват да избягат някъде. Крещят неистово, блъскат се, бият се и тъпчат по-слабите. Войници стрелят безцелно към висините. Хора-факли агонизират. Огънят унищожава цели квартали, а огромните озарения се отразяват в тъмните води на реката.
Река, която тече край изпепеления Лувър.
Разтреперана и с очи, от които се стичат сълзи, Анес вижда, че Париж гори.