И за да потвърди думите си, той се тръсна на един фотьойл, с кърпата около врата и с все още мокри къдрици, прилепнали към челото му. Наистина изглеждаше изтощен.
Но въпреки това изпълнен с доволство.
— Толкова бързах да пристигна — обясни той, — че тази нощ спах само три часа. И това слънце! И този прах!… Господи, умирам от жажда!
Нежната и срамежлива Наис избра точно този момент, за да пристигне от кухнята с табла, върху която имаше каничка ледено вино и две чаши. Анес се отмести, за да ѝ направи път да влезе, а щом я видя, Марсиак весело скочи на нозе.
— Чудо! Наис, обожавам ви! Искате ли да се омъжите за мен? Знаете ли, че много си мислех за вас, докато бях в изгнание?
Девойката остави таблата и с наведена глава запита:
— Желаете ли да оправя леглото ви, господине?
— Колко сте жестока! Предлагате ми това, а на мен така ми се ще да се разхвърляме двамата върху него…
Наис почервеня, въздъхна, направи реверанс и бързо се оттегли.
— Пей си, колкото можеш, красив кос! — подигра му се Анес. — Няма да откъснеш този плод…
Марсиак беше рус, хубав и чаровен. Косите му винаги се нуждаеха от гребен, бузите му — от бръснач, дрехите му — от ютия, а ботушите му — от четка, но той притежаваше естествена елегантност, която много пасваше на небрежността му. Беше повече или по-малко гасконец, повече или по-малко благородник и повече или по-малко лекар. Но най-вече беше всяващ страх фехтовчик, дързък играч на хазарт и непоправим съблазнител, който вече не броеше дуелите си, подобно на дълговете и любовните си завоевания.
Като присви рамене, той напълни чашите и подаде едната на Анес.
— Да се чукнем — предложи той.
И го сториха.
След това Анес седна на рамката на прозореца, а Марсиак се върна на фотьойла си. Би предложил на всяка друга жена да седне на мястото му, но баронеса Дьо Водрьой не очакваше подобни любезности от страна на бойните си другари.
— А сега, осведоми ме за всичко, което се е случило тук — рече гасконецът. — За начало, кой отведе коня ми, когато пристигнах? Отсъствам за малко — и ето че се появяват всевъзможни нови неща.
— Това е нашият слуга Андре. Бивш войник от Пикардийския полк, доколкото зная.
— Надявам се, че внимателно сте го проверили…
— Да — прекъсна го Анес. — Човекът е сигурен. Той беше коняр в Кардиналския дворец, преди да ни бъде… препоръчан.
— Добре… А останалите?
— Кои други?
— Ла Фарг, Сен Люк, Лепра… Спомняш ли си? Преди да заминем бяхме сплотена дружина. По дяволите! Нима съм отсъствал толкова дълго?
Тъй като шегата беше добронамерена и справедлива, младата жена я прие благосклонно.
— Лепра е в Париж — обясни тя, — прекарва по-голямата част от времето си при господин Дьо Тревил. Сен Люк и Алмадес изпълняват мисия заедно с Ла Фарг. Ако всичко се развива добре, ще се върнат днес.
Марсиак се задоволи с въпросително повдигане на вежди.
Анес стана, за да затвори вратата на стаята, известно време се вслушваше дали отвън се долавя някакъв шум, след това изрече поверително:
— В последно време някакво лице дискретно се е явило пред Кардинала. Въпросното лице претендирало, че разполага с много важни сведения, и предложило среща, за да бъдат обсъдени условията, при които тези сведения биха могли да бъдат…
— Продадени ли?
— Изтъргувани.
— И именно Ла Фарг е бил натоварен от Кардинала да се срещне с лицето, нали?
— При това спешно.
— Бога ми, това лице трябва да е доста интересно. За кого говорим, всъщност?
— За Италианката.
— О, сега разбирам…
Италианката беше авантюристка, позната във всички европейски дворове. Хитра интригантка, шпионка наемничка и умела съблазнителка, тя живееше от тайните, които узнаваше за своя облага или в полза на някой друг. След интелигентността и красотата, онова, което най-добре я характеризираше, беше пълното ѝ презрение към всякакви скрупули. Беше меркантилна и нейните безценни услуги се заплащаха много скъпо. Тъй като винаги успяваше да запази най-важните козове и отлично жонглираше с тях, тя водеше изпълнено с премеждия и много опасно съществуване. Всички, които я познаваха, ѝ предричаха близка и жестока кончина, но същите тези хора не се колебаеха, когато трябваше да я призоват на помощ. Носеха се слухове, че била вярна на папата. Други твърдяха, че служела на тайно драконово общество. Но и едните, и другите забравяха вкуса ѝ към добра печалба и независимост.
— Обаче — поде Марсиак след кратък размисъл — Кардиналът няма ли причини да изпитва омраза към нея? Спомни си за Ратисбон…