Анес присви рамене. С ръка на дръжката на вратата, тя рече:
— Какво да ти кажа? Има сфери, където омразата може да попречи повече на онзи, който я таи, отколкото на този, срещу когото тя е насочена… Добре. Оставям те.
Гасконецът стана възпитано от фотьойла и младата баронеса се готвеше да излезе, когато внезапно, без да го предупреди, се върна и го прегърна.
Марсиак не знаеше как да се държи и не я възпря.
— Безпокоим се — пошепна тя на ухото му. — Другите няма да ти го кажат, но ти ни изплаши. Знай, че ако си позволиш още веднъж да ни напуснеш, без да изпратиш вест за себе си, ще ти избода очите. Разбра ли?
— Разбрах, Анес. Благодаря.
Тя го пусна и вече от стълбите заяви:
— Почини си, но не се бави много. Сигурна съм, че Балардийо е предвидил щедра трапеза в твоя чест!
С усмивка на устните гасконецът затвори вратата.
Той остана за момент замислен, след това така се прозина, че разчекна челюстта си, и жадно погледна към леглото.
Фин и гъвкав раздвоен език събуди Арно дьо Ленкур, като погъделичка ухото му. Младежът промърмори нещо, вяло се опита да прогони люспестата муцуна и се обърна в леглото. Но дракончето беше упорито.
То смени ухото.
— Хайде, хлапе… Достатъчно добре го познаваш, за да не се съмняваш, че няма да те остави на мира…
Ленкур се предаде, въздъхна дълбоко и отвори очи.
— Добре, Маршал… Добре…
Дръпна завивката, изправи се на лакти и възнагради старото драконче с не особено любезен поглед. Седнало, с присвити криле и с прибрана опашка към лапичките, малкото влечуго чакаше нещо.
— Гладно е.
— Естествено, че е гладно — отговори Ленкур на невидимия си събеседник.
Без да престава да го съзерцава, дракончето наведе глава надясно.
— То винаги е било гладно. Да се чуди човек как може да лапа толкова много и да си остава слабо…
След това Ленкур повиши глас и се обърна към Маршал:
— Знаеш ли, че си направо тъжна картинка?
Дракончето изви глава наляво.
— По дяволите… — изсумтя Ленкур.
Погледна към голямата клетка с дебела колкото пръст решетка, която се намираше в един от ъглите на стаята. Тя беше отворена като всяка друга сутрин, макар че вечер той внимателно я затваряше.
Отново въздъхна.
— В клетката! — разпореди се младежът и плесна с ръце. — Хайде! Знаеш правилата! Бързо! В клетката!
— Не бъди толкова строг… Когато беше мое, никога не го затварях.
Бавно, очевидно неохотно, Маршал се обърна, клатушкайки се. След това, като подскочи и размаха криле, се върна в затвора си и по принуда затвори вратата с лапата си с остри нокти. От удара малкото мандало само се спусна. Това обаче не обезпокои особено старото драконче.
Ленкур неволно се усмихна.
Този слаб и кестеняв младеж с кристалносини очи беше интелигентен, културен, спокоен и сдържан. Някои го намираха за отчужден, което до известна степен беше вярно. Други смятаха, че въздържаността му е проява на арогантност. Лъжеха се. Истината беше, че Ленкур не мразеше никого, но не ценеше особено съвременниците си, искаше от тях само да го оставят на мира и не смяташе за необходимо да им се харесва. Той ненавиждаше кухите приказки, лицемерните нрави и насилените усмивки. Не обичаше да го заговарят. Предпочиташе мълчанието пред бъбренето и самотата пред отегчителната компания. Когато се сблъскваше с досадник, се усмихваше, съгласяваше се с мнението му, не изричаше нито дума и бързо се оттегляше, като поднасяше извиненията си. За него възпитанието се състоеше в това да казваш „добър ден“, „благодаря“, „довиждане“ и да се вълнуваш за здравето само на онези, които наистина обичаш.
Щом стана и обу панталоните си, Ленкур затвори прозореца. Беше го оставил отворен, за да се възползва от нощния хлад, но сега през него влизаше горещина, заедно със смрадта и глъчката на Париж.
— Спа ли добре, хлапе?
— Да.
— Лош навик ти стана, откакто бездействаш, по цяла нощ да четеш.
— Като четеш, поне правиш нещо.
— Нямаш подходяща работа.
— Нямам си командир.
— Скоро парите ще започнат да не ти достигат.
Ленкур присви рамене.
Той живееше на втория етаж в къща на улица „Железарска“, недалеч от гробището „Сент Иносан“ между кварталите Сент Опортюн и Халите. Широка едва четири метра, тази уличка беше много оживена, тъй като представляваше продължение на улица „Сент Оноре“ и се пресичаше перпендикулярно със „Сен Дьони“, което означаваше, че свързва две от най-натоварените парижки артерии. Потокът от минувачи, търговци, конници, носачи на паланкини, каруци и карети не секваше от сутрин до вечер.