— Видя ли го?
Ленкур погледна към улицата.
В тясното пространство между две къщи един благородник, облечен в бежов дублет, чакаше, държейки в едната си ръка ръкавици, а другата бе поставил на дръжката на рапирата си. Стърчеше, нямаше намерение да се крие. Ленкур имаше чувството, че иска да бъде забелязан, и си спомни, че го е срещал тук и там през последните дни.
— Разбира се — отвърна той на невидимото присъствие.
— Питам се кой е. И какво иска.
— Не ми пука.
Месец по-рано би се разтревожил.
Месец по-рано веднага би взел мерки и би проследил благородника с бежовия дублет, би го идентифицирал и навярно би го неутрализирал. Но той вече не беше част от гвардейците на Кардинала и след приключването на мисията, която му струваше червената мантия и чина му енсин, обърна страницата и тайните, интригите, лъжите и предателствата престанаха да го вълнуват, тъй като сега не служеше на Негово Преосвещенство.
След като се изми с останалата в легена вода, Ленкур се облече и потърси в килера нещо, за да засити глада на Маршал. После реши да излезе, за да хапне на свой ред някоя вкусотия. Подир това щеше да посети своя книжар Берто и да му върне две книги, за които да получи цената на една.
Сложи си портупея и запаса рапирата, когато видя, че до вратата стоеше старото драконче, което отново се беше измъкнало от клетката и държеше в устата си верижката. Младежът се зарече да купи катинар, когато отива към книжарницата, но бидейки добър играч, пое подадената му верижка.
— Добре — рече той. — Ще те взема с мен.
Навън благородника с бежовия дублет вече го нямаше.
Граф Дьо Тревил, капитан на кралските мускетари, стоеше на прозореца на кабинета си и гледаше към двора на своя дворец, на улица „Старият гълъбарник“, в предградието Сен Жермен. Дворът представляваше живописен спектакъл, който му харесваше и събуждаше у него носталгията по времето, когато беше само боен съратник на Анри IV. Видя няколко десетки мускетари, които се разхождаха по паветата, покрити със слама. Не всички носеха мантиите си — сини, с бял кръст, украсен с лилии, — тъй като не бяха дежурни. Но всички бяха препасали рапирите си и само чакаха сгоден случай, за да ги извадят. Шляеха се, бъбреха, смееха се, играеха на зарове или на карти, упражняваха фехтовалното си майсторство, заедно четяха вестници, коментираха последните новини, като същевременно бдяха и наблюдаваха кой идва към голямото стълбище.
— Д’Артанян! — изведнъж извика Тревил силно.
Почти незабавно зад гърба му се отвори врата.
— Господине?
— Кажете ми, Д’Артанян, не е ли това кавалерът Д’Оргьой — там, близо до конюшнята? — запита Тревил, без да се обръща.
Мускетарят се доближи и погледна през рамото на капитана си.
— Той е, господине.
— Помолете го да се качи, ако обичате.
— Господине, пред вратата на кабинета ви вече се е събрала тълпа…
Действително, от изгрев-слънце дните на Тревил бяха изпълнени с непрекъснати посещения в двореца му, когато поръченията на краля не го изпращаха в друга посока.
— Зная, Д’Артанян, зная… Кажете на моя секретар да внесе спокойствие в чакалнята!
— На вашите заповеди, господине.
— Благодаря, лейтенант.
Останал отново сам, капитанът на мускетарите въздъхна и след като неохотно се отдръпна от прозореца, седна зад бюрото. Разхвърляните по него листове и тетрадки привлякоха изпълнения му с досада поглед. Ненужна бумащина. Тревил взе едно ковчеже, отвори го с малко ключе, извади разпечатано писмо и го постави пред себе си.
След това зачака.
— Влезте! — нареди той, когато на вратата се чу почукване.
Появи се благородник, облечен с тъмночервен дублет с черни копчета и с цепки на ръкавите. Беше висок, стоеше гордо изправен, движеше се с решителна походка. Лесно можеше да се отгатне, че е — или е бил — офицер. Изглеждаше на трийсет и пет — четирийсет години, с интересни черти и с ясен поглед на човек, който знае какво не бива да прави и какво не би сторил никога. Беше въоръжен с прочутата рапира от драконова кост. Носеше я отдясно, тъй като беше левак.
Антоан Лепра, кавалерът Д’Оргьой и бивш кралски мускетар, свали шапката си, за да поздрави.
Тревил го посрещна усмихнат.
— Добър ден, Лепра. Как сте?
— Много добре, господине. Благодаря.