— Италианката ли го изпраща? — запита Рошфор.
— Да.
Той взе писмото и небрежно го огледа. После го прибра в джоба си и тръгна към вратата.
— Чакат ме в Кардиналския дворец — обяви Рошфор от прага. — После ще придружа Негово Преосвещенство в Лувъра.
— Добре — отвърна Ла Фарг, на свой ред се приближи до прозореца и погледна навън. — Но времето ни притиска. Италианката обеща да се появи тази вечер, а преди да се срещна с нея, трябва да разбера какво е решил Кардиналът. Освен това тя е преследвана от драки, които, сигурен съм, няма да я оставят нито миг на спокойствие. Ако я намерят преди нас…
— Драки ли? Какви драки?
— Черни драки, Рошфор, наемници. Готов съм да се закълна, че са стари бойци от ирскенския отряд, като съдя по специфичните белези по лицето на вожда им.
На драконовски език „ирскен“ означаваше „черен огън“.
Ирскенците бяха кавалерийски отряд, подготвен от Испания и съставен само от черни драки. Не особено надеждни на бойното поле, тъй като не можеха да сдържат яростта си, тези конници нямаха равни, когато ставаше въпрос за мародерстване, преследване и плячкосване. Бяха извършвали ужасяващи кланета на невинно население. Само мълвата за приближаването им беше достатъчна, за да напуснат хората родните си села.
Рошфор присви очи.
— Кой може да е изпратил тези ирскенци… — започна той.
— … ако не Черният нокът — завърши изречението Ла Фарг.
Кацнал на рамката на стола и провесил врат, Маршал се беше навел над рамото на господаря си и следеше играта на трик-трак7. Старото драконче се взираше в заровете, тъй като обожаваше да ги наблюдава как се търкалят по дъската, докато Ленкур седеше с празен взор, неподвижен и отсъстващ.
— Е, Арно! Ще играете ли?
Маршал рязко се изправи, когато младият мъж вдигна очи нагоре и погледна противника си с искрено учудване. Развеселен, човекът му се усмихваше, скръстил ръце, леко подигравателно настроен, но добродушен. Казваше се Жул Берто, наближаваше петдесетте и беше книжар. Познаваше Ленкур от почти една година и хранеше към него бащински чувства. Те имаха общ интерес към знанието, книгите и най-вече към трактатите за драконова магия, за които книжарницата на Берто се беше специализирала. Най-накрая, и двамата бяха лотарингци, което ги сближи.
— Ваш ред е да местите, Арно…
Веднъж седмично Ленкур и Берто се срещаха в книжарницата, за да си побъбрят и да поиграят на трик-трак. Тъй като този ден беше особено хубав, те се бяха настанили в приятно озарения от слънцето заден двор на магазина, който се намираше на улица „Затънтена“ в квартала около площад „Мобер“, където имаше много книжари и печатари.
— А, да… — сепна се Ленкур. — Трябва да хвърлям, нали? — осведоми се той и грабна заровете.
Движението му привлече интереса на Маршал.
— Не — спокойно му обясни Берто. — Вече хвърлихте…
— Така ли?
— Така — отвърна Берто.
Освен любопитното драконче имаше и друг зрител: червендалест четирийсетгодишен мъж с мутра на хамалин и с престъпен вид. Гледайки го, човек можеше да си направи неверни заключения, тъй като Жозеф Доноа беше печатар по професия, притежаваше фин ум, интелигентност, беше културен и понякога хапливо ироничен. Двамата с Берто се обожаваха, но същевременно не се сдържаха и се дракаха за щяло и нещяло.
Печатарят стоеше на прага на работилницата си, а зад него се виждаха работниците, които се трудеха. Чуваше се шумът от големите ръчни преси и се усещаше миризма на хартия и на прясно мастило, която се носеше из двора и успешно отблъскваше градските миазми, увеличаващи се поради горещината.
— Така е — потвърди Берто. — Хвърлихте седем.
— Седем — повтори Ленкур.
— Да, седем.
— Толкова, щом той ви казва — намеси се Доноа и се присъедини към тях.
Едрата му фигура хвърляше тежка сянка върху квадратната масичка.
— Оставете ме малко да поумувам — помоли Ленкур и се наведе над кутията за трик-трак.
Не запита нищо; необходими бяха секунди, за да се досети, че играе с белите пулове. Установи, че положението му е трагично.
— Така е — развесели се печатарят. — Размислете… Не бива да избързвате и да правите грешен ход…
— Вижте какво — реагира Берто, — излишно е да си напускам магазинчето и клиентелата, за да играя с вас, щом вие не се интересувате от партията…
Младежът отвори устата си да отговори, но Доноа го пресече и се намеси иронично:
— Да, защото, нали забелязвате, Арно, хората са се струпали пред книжарницата на Берто. Прогонват с тояги натрапниците, избухват бунтове, скоро ще дойдат гвардейците, за да въдворят ред. Нетърпелива тълпа тропа на вратата. Ако не се намесим, те ще счупят прозорците и ще нахлуят вътре. Страхотна лудница…
7
Игра, която много прилича на съвременната табла. Нейни разновидности по онова време са жаскет и бакгамон.