Независимо дали бяха домашни животни, независимо дали бяха дресирани, виверните си оставаха месоядни и достатъчно силни, за да откъснат нечия ръка с едно захапване. Както в никакъв случай не биваше кон да бъде изненадван отзад, същите правила за безопасност важаха за крилатите влечуги, колкото кротки и добродушни да изглеждаха те. Елементарни правила, известни на всеки… но Италианката очевидно нехаеше за тях.
Стана, обърна гръб на виверната, за да излезе от пристройката, и без да се интересува какво се случва зад нея, каза на художника:
— Бедното същество е грохнало. Прекалено много му се събра през последните дни…
Усмихната и естествена, тя бе облечена в ловен костюм. Той страшно ѝ отиваше и много приличаше на онзи, с който беше през миналата нощ в Артоа, когато се срещна с Ла Фарг.
— Ами ти? — запита я Обюсон с глас, в който безпокойството надделяваше над упрека. — Нали обеща да си починеш.
— Тази вечер ще си почивам — заяви Алесандра.
Художникът ѝ помогна да заключи пристройката.
— Трябва да се погрижим за нея — добави тя и посочи с поглед виверната.
— Обещавам.
— Наистина го е заслужила. Тази нощ заради мен води сражение с ужасяваща буря и удържа да стигне дотук, макар че…
— Ще ѝ отстъпя леглото си, ако това ще те успокои… Но може ли да се погрижа и за теб?
Италианската шпионка не отговори, обърна се, за да обхване околностите с дълъг изпитателен поглед.
— Какво има? — притесни се Обюсон, като на свой ред започна да се озърта.
— Питам се къде са Сцила и Харибда, моите дракончета близначета.
— О! Сигурно ловят полски мишки, които оставят разкъсани пред вратата ми…
Художникът хвана Алесандра под мишница и я отведе към маса, поставена под сянката на приятна беседка. Седнаха и когато се озоваха един срещу друг, Обюсон гальовно стисна дланите на младата жена в своите и потърси погледа ѝ.
— Още има време да се откажеш, нали знаеш?
Италианката се усмихна нежно, мило. Този мъж изпитваше към нея бащински чувства, които я трогваха. Всъщност той беше единственият, когото тя не се опитваше да съблазни.
— Не — рече тя. — Вече не. Отдавна стана късно. Впрочем взех всички предпазни мерки за тази вечер. Важното е да се придържаме към плана. Спомнете си, навярно ще ме отведат в Лисичарника.
— Зная. Още утре ще ида да разгледам мястото. И ще се върна през нощта, след като се убедя, че ще мога да намеря, каквото и да се случи, пътя към горската поляна.
— Имението е огромно, но го пазят. Не позволявайте да ви арестуват.
— Ако е необходимо, ще кажа, че съм излязъл на разходка и съм се изгубил… Но ако те отведат другаде?
— Доколкото познавам Кардинала, това е малко вероятно.
— Все пак.
— Тогава ще ви пратя вест по Сцила и Харибда.
— Ами ако си някъде, където не е възможно човек да стигне до теб?
— Например?
— В „Шатле“? В Бастилията? В някоя килия в замъка „Винсен“?
Алесандра се разгневи и стана.
— Вие винаги виждате нещата в черни краски!
На свой ред Обюсон се надигна.
— Планът ти е прекалено рискован! — възкликна той. — Ще бъде чудо, ако…
Не завърши изречението, ядосан и смутен, че е повишил тон.
С усмивка и със съучастнически поглед италианската авантюристка му даде да разбере, че не му се сърди.
— Забравяте едно — рече тя.
— Какво?
— Независимо че не подозират нищо, Остриетата на Кардинала ще бъдат на моя страна.
Кръчмата се намираше на улица „Лошите момчета“, близо до гробището „Сен Жан“. Тя си беше лика-прилика с квартала: мръсна, мрачна, воняща и ужасяваща. Подът беше покрит с калта, която посетителите внасяха отвън, а въздухът беше отровен от дима на лулите, от долнопробните свещи от жълта лой, от миризмата на пот и кир. Хората ходеха в „Едноокото чудовище“, за да пият, да се наквасят с кисело вино, да убият болежките и угризенията си. Някакъв пияница пелтечеше в ъгъла. Някога Виелиста талантливо свиреше меланхолични мелодии. Но той нямаше да се върне никога.
Арно дьо Ленкур продължаваше да идва тук.
Той седеше сам на маса, върху която Маршал, оставен свободен на края на тънката си верижка, чоплеше по дървото останките от восък. Бившият шпионин на Кардинала стоеше с блуждаещ поглед пред чаша и кафява керамична каничка.
И тъжен.
Неволно си припомняше саможертвите, които беше направил, служейки на Негово Преосвещенство, и почти нищожната отплата, която беше получил в замяна. Мислеше за годините, преживени в лъжи, подозрения, измени, интриги и убийства. Мислеше за изпълнения с лицемерие живот, в който почивка не се полагаше и който малко по малко бе опустошил душата му. Мислеше за онези, които бяха загинали. И особено за стария Виелист, който остави след себе си само едно повехнало драконче.