— Не си разваляй настроението заради мен, хлапе.
— Нямам ли право да жаля за теб?
— Имаш, разбира се. Но нямам никакво намерение да те обвинявам за гибелта си. Знаеш, че не умрях по твоя вина.
— Обаче аз съм жив. Докато ти…
— И какво?
Ленкур погледна към празната табуретка срещу него.
На нея някога Виелиста сядаше при всяка от тайните им срещи и младият мъж си представяше, че той отново е тук. Виждаше ясно мръсния и дрипав старец, с неговия древен инструмент, от който извличаше чудни звуци. Мъжът се усмихваше, но лицето му беше изранено и окървавено. Ленкур си го спомняше само така, както го видя последния път.
— Срещнах отново благородника с бежовия дублет. Този, който ме следи от няколко дни и не му пука, че съм го открил. Беше на Новия мост. Зная, че по-късно се появи и при книжарницата на Берто…
— Нямаше как още дълго да се правиш, че не го забелязваш.
— Аха!
— Ти може да си се отказал от интригите, но те не са се отказали от теб. Светът е такъв… Впрочем не беше прав.
— Не бях прав ли?
— Не биваше да отхвърляш предложението на Кардинала.
— Кардиналът не ми предложи нищо.
— Хайде, хлапе! Да не си мислиш, че Ла Фарг те покани да се присъединиш към Остриетата без знанието на Негово Преосвещенство?… Сбърка, като отказа.
Изведнъж Ленкур се сепна.
За клиентите в кръчмата той беше самотен младеж, чието драконче търпеливо чакаше да си изпие виното.
През 1633 година, за да се отиде от Лувъра до Кардиналския дворец, трябваше да се мине по улица „Австрийска“, след това да се завие наляво по улица „Сент Оноре“ и да се върви по нея до целта.
Първата трудност обаче беше човек да излезе от Лувъра, който, преди да стане дворец, беше средновековна крепост. В двора имаше само един изход: толкова тъмен свод, че в зимна утрин някакъв благородник се сблъска с Анри IV, без дори да се усети. Този свод, дълъг дванайсет метра, беше защитен от врата, отваряща пътя на изток. Това беше главната порта, тази, през която минаваха кралските кортежи, но и пред която от сутрин до вечер се събираха тълпи. Оградена от две стари кули, тя се извисяваше над зловонен ров, който можеше да бъде преминат само по тесен мост, а достъпът до моста беше единствено през огромна укрепена врата — вратата на Бурбоните.
След като човек престъпеше отвъд тази врата, той напускаше Лувъра, но с това премеждията му не свършваха. Голямата врата на Бурбоните водеше към улица „Австрийска“, разположена перпендикулярно на Сена, която се простираше между кея на акостиращите кораби на юг и улица „Сент Оноре“ на север. В Париж прекалената стесненост на улиците доста затрудняваше движението. Но скромната уличка „Австрийска“ беше пресечна точка за всички пътища, които водеха към Лувъра и също за тези, които излизаха оттам. Тя беше задръстена от карети, тъй като — освен ако не ставаше дума за недъгави посетители — само няколко велможи и чуждестранни благородници имаха разрешение да бъдат допускани с колите си в двореца. Затова заприщванията, сблъсъците и разправиите бяха всекидневие на улица „Австрийска“ където хората едва си пробиваха път сред викове и ругатни, тропот на ботуши и скърцане на оси на колела.
Пътуващите към Кардиналския дворец с известно облекчение напускаха улица „Австрийска“, за да продължат по улица „Сент Оноре“. Тя — една от най-дългите в столицата, откакто Париж се разрасна на запад — беше не по-широка от останалите, също така оживена и ставаше жертва на всекидневните задръствания. Но поне на това място минувачите се натъкваха на обичайните безредици и несгоди. Нямаше я смрадта от застоялите води в рововете край Лувъра.
Все пак тук, макар и бавно, движението не спираше своя ход.
Украсена с великолепен герб, каретата на кардинал Ришельо напусна Лувъра със спуснати завеси. Тя пое по улица „Австрийска“ към улица „Сент Оноре“, където впечатляваща свита от гвардейци кавалеристи ѝ проправяше пътя до Кардиналския дворец.