Тежките пердета трябваше да предпазят Негово Преосвещенство от праха и от погледите. Затова пък нищо не можеше да се направи срещу горещината и смрадта. През целия ден Париж се печеше на безмилостното слънце, а калта и изпражненията, покриващи паветата, се превръщаха в напукана кора, от която се излъчваха тежки изпарения, зловонни и нетърпими.
Кардиналът държеше кърпичка, наквасена с оцет, пред носа си и размишляваше с лице, обърнато с любопитство към прозореца. Сега, когато се намираше в безопасност сред полумрака на каретата, не трябваше повече да разиграва комедия заради шпионите в Лувъра. Независимо че великолепно сдържаше чувствата си, строгото му изражение и вглъбеният му поглед издаваха колко значими са неговите грижи. Мислеше за арестите, които щеше да нареди по волята на краля, за разпитите, които щяха да последват, и за истините, които щяха да изскочат от тях. Смущаващи, обезпокоителни, скандални истини. Истини, които можеха да компрометират честта на кралица Анна и да се превърнат в държавни дела.
В крайна сметка кралицата беше испанка…
Кардиналът въздъхна и, сякаш за да се разтуши, запита:
— Има ли вести от капитан Ла Фарг?
След това бавно обърна глава към благородника, който седеше срещу него неподвижно и мълчаливо.
— Той се завърна днес — отговори граф Дьо Рошфор.
— Говорихте ли с него?
— Да, Ваше Преосвещенство. Той моли да го приемете спешно.
— Невъзможно — отсече Ришельо.
За да заблуди евентуалните подозрения на противниците си, той реши да стори така, че този ден да изглежда най-обикновен. По тази причина нямаше, дори тайно, да приеме капитана на своите Остриета. Достатъчно беше даже случайно добрите наблюдатели да мернат силуета на Ла Фарг в коридорите на Кардиналския дворец, и те веднага щяха да направят връзката със срещата насаме, която Луи XIII осъществи с първия си министър тази сутрин, след заседанието. Всъщност неоснователно свързване, но все пак — опасно.
Рошфор не настоя.
— Ла Фарг се е видял с Италианката тази нощ — рече той. — Тя твърди, че има сведения за заговор, който заплашва трона на Франция. Предлага да ги сподели с нас срещу…
— Колко?
— Не желае пари, Ваше Преосвещенство.
Кардиналът повдигна вежди, изпълнен с подозрения.
— Нима Италианката вече не е меркантилна?
— Тя моли за вашата защита.
— Моята защита. Ще рече, защита от страна на Франция… От какво се бои? Или по-точно, кой я заплашва?
— Ако може да се вярва на Ла Фарг, Италианката е преследвана от Черния нокът… — заключи Рошфор.
— Аха — промърмори Кардиналът, който започна да разбира. — Естествено, това обяснява нещата — добави той замислено. — Включително и бързането на тази жена да се свърже с мен…
— Тя е пожелала да ви бъде предадено това писмо.
Ришельо погледна писмото, което Рошфор му връчи, но в този момент каретата, която бавно се движеше по улица „Сент Оноре“, изведнъж спря. Рошфор се хвана за рапирата. Заинтригуван, Кардиналът повдигна завесата и извика:
— Капитане!
Младият капитан Дьо ла Удиниер се приближи, яхнал коня си.
— Ваше Преосвещенство?
— Защо не се движим?
— Тараска, Ваше Преосвещенство.
Тараските бяха огромни влечуги с черупки. Те имаха три чифта съвсем къси лапи. Бяха тежки и бавни, притежаваха колосална сила и можеха лесно да разбият стена по невнимание или да преминат през някоя къща с равна стъпка. Колкото глупави, толкова и невъзмутими, тараските бяха съвършени впрегатни животни. Използваха ги за задвижване на повдигателни механизми по строежите. А строежи не липсваха в квартала около Кардиналския дворец.
— Сторете каквото е нужно — разпореди се Ришельо, преди да спусне завесата.
Но не хранеше никакви илюзии: времето, необходимо на една тараска, за да пресече улицата, течеше изключително бавно и нищо не можеше да се направи.
Кардиналът отново погледна писмото, което Рошфор все още държеше в ръцете си. Окъсано и изцапано, то му се стори малко по-дебело от нормалното. Вероятно в него имаше нещо.
Не го докосна.
— Отворете го, моля.
Графът разгъна листа и предпазливо надзърна вътре. Заплахите за атентат срещу кардинал Ришельо бяха непрестанни. Съществуваха отрови, сътворени от драконовата алхимия — под формата на фин прах, те можеха да убият всеки, който ги вдишваше.
В писмото на Италианката нямаше подобна опасност. Обаче това, което съдържаше, накара Рошфор инстинктивно да се отдръпне, изпълнен с плашещо суеверие.
Реакцията му привлече интереса на Кардинала.