С драконче на рамото, Арно дьо Ленкур бавно се връщаше пиян от „Едноокото чудовище“. Той стигна до улица „Железарска“, когато вече падаше мрак, и срещна мъж пред дома си. Беше благородникът с бежов дублет, който от няколко дни сякаш изпитваше известно злорадо удоволствие да го следи, без да се крие особено.
— Добър вечер, господине — рече благородникът.
— Добър вечер. Навярно ме чакате…
— Така е.
— Боя се, напразно.
Без да си дава вид, Ленкур следеше с поглед натежаващите наоколо сенки. Макар все още улица „Железарска“ да беше оживена, в Париж никога не беше рано човек да попадне в засада. Затова трябваше да внимава и да се опита да разбере какво иска от него мъжът с бежовия дублет. Но бившият шпионин на Кардинала, за когото изследването на детайлите беше нещо като втора природа, не откри нищо обезпокоително. И Маршал, старото драконче, което наследи от Виелиста, оставаше спокойно.
— Напразно ли? Не бихте ли ме изслушали, преди да решите да ме прогоните?
— Не ви гоня, господине.
— Отделете ми няколко секунди. Искам само да ме чуете.
Ленкур дълго остана мълчалив, разсъждаваше и безпристрастно преценяваше мистериозния благородник. Без съмнение, той беше на повече от четирийсет години. Слаб, рус, с добре оформени мустаци и брадичка, беше облечен елегантно, но без показност. Изглеждаше симпатичен и открит. Дружелюбният му поглед не се откъсваше от очите на събеседника му.
— С ваше разрешение, време е да проведем кратък разговор — настоя благородникът.
Един прозорец над тях беше открехнат. Дискретно, но недостатъчно, за да не го забележи Ленкур. Вероятно това беше господин Лаборд, продавачът на платове, който държеше магазин на партера и живееше на първия етаж със семейството си. Освен ако любопитната не беше неговата съпруга или пък и двамата не бяха наострили уши. Лаборд беше основният наемател в къщата. Ползвайки се от благоразположението на собственика, той събираше наемите и бдеше за реда. Когато Ленкур беше енсин в гвардията на Негово Преосвещенство, продавачът на платове се опитваше да привлече вниманието му, като се държеше сервилно с него. Но нещата се промениха, откакто младежът върна мантията си при неясни обстоятелства, които пораждаха всевъзможни слухове.
Като продължаваше да се колебае дали да изслуша благородника, Ленкур се запита какъв съвет би му дал Виелиста при това положение.
— Препоръчвам ти да не разговаряш пред прага, хлапе. Особено с дебелия Лаборд над главата ти…
— Добре — рече бившият шпионин. — Да влезем вътре.
— Благодаря, господине.
Ленкур мина пръв по колкото тесния, толкова и мрачен коридор, а след това пое по стълбата, която не беше осветена. Катереха се, като се държаха за разнебитените перила, а бившият гвардеец на Кардинала предупреди госта си да внимава, тъй като стъпалата бяха много стръмни. На втория етаж, воден от навика, той намери вратата си в тъмното. Отключи, остави я отворена и покани благородника, който вървеше, опипвайки стените. Сив полумрак цареше в малкия апартамент. На пода се очертаваше сянката на неравен трапец.
Верен на навиците си, Ленкур първо откачи верижката на Маршал. След това, преди да запали свещ, вкара дракончето в клетката му. После напълни с прясна вода паничката на малкото влечуго, свали шапката си, закачи портупея си и едва тогава прояви внимание към благородника, който с шапка в ръка чакаше и се оглеждаше наоколо.
Апартаментът се състоеше от две непроветрени стаи. Много скромен и бедно мебелиран, лишен дори от намек за интимност, той все пак беше чист и добре подреден — апартамент на ерген, който не се е запуснал.
— Господине — каза Ленкур, — мога да ви предложа само един стол да седнете. Вземете го, вземете тази табуретка.
— Не е необходимо, господине. Няма да ви отегчавам дълго.
— На ваше разположение съм.
— Позволете да ви се представя. Аз съм кавалерът Дьо Мирбо и…
— Само да ви кажа нещо, господине, преди да продължите.
— Да?
— Говорете по-тихо. Тъй като ни подслушват, трябва да знаете, че през тънкия под всичко се чува — заяви Ленкур и удари пети.
Представи си, че върху семейство Лаборд се е посипал сняг от прах.
— Разбрах — полугласно отвърна благородникът.
— И така, какво желаете, господин Дьо Мирбо? От седмица ви срещам къде ли не.
— Моля да ми простите, но ви следя едва от четири дни.
— От шест дни. През първите два се криехте.
Мирбо си призна:
— Така е.
На Ленкур му беше все едно дали е прав, или не.