— Кажете. Какво желаете?
— Натоварен съм да ви споделя, господине, че има хора, възмутени от несправедливостта, с която се отнесоха към вас. Ще прибавя, че те са натъжени, като ви виждат самотен и бездеен, че се безпокоят за бъдещето ви.
— Значи ангел бди над мен…
— Заслугите ви са известни, господине. Само преди няколко седмици все още носехте мантията на гвардеец на Негово Преосвещенство. Бяхте енсин и дори ви готвеха за лейтенант. Без да сте заслужили това, мантията ви беше отнета. После дискретно ви реабилитираха, но не ви върнаха мантията и чина с почестите, които ви дължаха. Оставиха ви на съдбата, без да сторят нищо друго…
Ленкур се взря в очите на благородника и се опита да прочете скритата там истина. Какво знаеше той в действителност? Какво знаеше за обстоятелствата, при които Ленкур беше арестуван и прогонен от гвардията на Кардинала? Какво знаеше за опасната игра, която шпионинът поде срещу агентите на Черния нокът? За всичко, от което трябваше да се откаже заради мисията си? За саможертвата му, необходима, за да успее? Ленкур прие тази мисия, съзнавайки напълно какво го чака. И жертва чина и мантията си, тъй като отлично познаваше правилата.
Но Мирбо несъмнено виждаше в него само лоялния войник, прогонен от неблагодарност или от подценяване, чиито законни амбиции бяха излъгани.
Беше дошъл да му предложи нов господар:
— Вие сте наясно как върви светът. Човек не може да стигне далече или да се издигне нависоко без благосклонен покровител. Онзи, на когото служа, би искал много да влезете в кръга на приятелите му. Току-що казах, че познаваме вашите качества, както и добродетелите ви. А също и таланта ви. Всички те най-после ще бъдат оценени по достойнство. Мисля, че говорите превъзходен испански. И отлично познавате Мадрид…
Ленкур не реагира. В края на краищата, пребиваването му в продължение на две години в Драконовия двор не беше тайна за никого.
Но какво точно беше правил там всъщност…
— Ако говорим открито — рече той, — нямам намерение да предлагам услугите си никому…
Мирбо го погледна приветливо.
— Искате да размислите? Разбирам и не настоявам — той извади покана от хастара на ръкава си. — Но направете удоволствие на вашия добър ангел, като го посетите. Вземете. Отидете на улица „Сен Томас дю Лувър“. Може да го сторите в който ден и час желаете, само покажете това. Ще ви приемат.
— Добре — съгласи се Ленкур и пое поканата.
— Приятна вечер, господине.
Бившият шпионин на Кардинала отговори с една от неангажиращите го с нищо усмивки, а след това проследи как благородникът излезе през вратата. Стана, отиде до прозореца, видя Мирбо, който се появи на улица „Железарска“ и тръгна на изток, към квартал Сент Оноре. Без дори да си помисли за него, усети присъствието на Виелиста, който приближи и надникна през рамото му.
— Ще погледнеш ли какво пише в поканата, хлапе?
— Не е необходимо, за да зная на коя врата да похлопам.
— Не е, разбира се. Има само две важни жилища на улица „Сен Томас дю Лувър“, нали?
Ленкур потвърди, продължавайки да наблюдава с присвити клепачи как Мирбо се отдалечава.
— Едното — каза той — е дворецът на маркиза Дьо Рамбуйе. Говори се, че тя поддържа много престижен литературен салон.
— Така е — отвърна Виелиста. — Но другото е дворецът на Шеврьоз и ми се струва, че именно там очакват да те видят…
През тази нощ в двореца на Ястреба цареше атмосфера на готовност за битка. Остриетата, събрани в голямата зала, убиваха времето мълчаливо, на пламъка на свещите. Лепра и Марсиак играеха на зарове в единия край на масата. Обърнат към прозореца, Балардийо се клатушкаше на стола си и гледаше към звездното небе с чаша вино в ръка. Анес прелистваше учебник по фехтовка. Излегнал се на някаква пейка със затворени очи, със сгънато коляно и събрани пред гърдите ръце, Сен Люк вероятно спеше. Алмадес остреше рапирата си, като прокарваше три пъти камъка, преди да обърне острието.
Три пъти от едната страна…
… три пъти от другата.
Пак три пъти от едната…
Наис и господин Гибо си бяха легнали. Само Андре пазеше оседланите коне в конюшнята, а Ла Фарг се беше оттеглил в работния си кабинет.
… три пъти от другата страна.
Три пъти отсам…
Всички бяха с ботуши, въоръжени, готови да преминат към действие, щом капитанът им даде сигнал за тръгване. Трябваше само да си вземат шапките, да скочат на седлата и да смушкат конете. Начаса можеха да се окажат в която и да било част на Париж. Просто чакаха заповед.