Всъщност той беше истинският господар на Лисичарника. Подпомаган от персонала, който му се подчиняваше безпрекословно, беше в състояние да посрещне когото и да било незабавно, дори посред нощ, за няколко часа или за няколко дни. Беше наясно колко важни са личностите, които Кардиналът подслоняваше тук. Не се учудваше на нищо, искаше да знае само онова, което е необходимо, съвестно изпълняваше задълженията си, без никога да проявява капризи. Лепра бързо разбра що за птица е домоуправителят и на драго сърце му се доверяваше, както добрият офицер използва услугите на опитния сержант. Решение, за което бившият мускетар не съжали и дори се поздрави още когато за първи път присъства на систематичния обиск на покоите на Италианката: Данвер беше на висота.
— Проблем ли има? — запита Лепра, тъй като домоуправителят нещо се колебаеше.
Бяха останали само двамата във вестибюла на Алесандра.
Данвер несъмнено изглеждаше объркан и хапеше устната си. Той не отговори и инстинктивно се приближи до клетката, където бяха затворени дракончетата на Алесандра. Едното от близначетата — явно мъжкото, Харибда — изръмжа срещу него, когато той провери дали резето на малката вратичка е надеждно спуснато.
След това домоуправителят излезе и минавайки покрай него, погледна извинително към Лепра, когото беше накарал да чака. Кавалерът се опита да го успокои.
— Би било по-просто, ако знаехме какво търсим, нали?
— Така е, господине. Човек никога не е достатъчно предпазлив.
Лепра затвори вратата, превъртя два пъти ключа и заедно със спътника си тръгнаха надолу.
— Малко ще подремна — заяви бившият мускетар и се прозина. — Ако е необходимо, събудете ме.
— Добре, господине.
Дракончетата изчакаха гласовете и шумът от стъпките да се отдалечат.
Спокойствието се възвърна в голямата безлюдна стая, очите на Сцила заблестяха и клетката се отвори от само себе си. Харибда веднага бутна малката вратичка с лапата си с остри нокти. Близнаците излязоха от затвора си и се измъкнаха навън през отвора на камината. Слънцето ги огря, а след тях се вдигна лек облак сажди, който остана незабелязан, пък и никой не би могъл да отгатне причината за него. Защото, без да са невидими, дракончетата бяха станали полупрозрачни, като изваяни от чиста изворна вода, едва потрепваща на светлината.
След няколко весели и виртуозни акробатични номера във въздуха Сцила смъмри непослушното си братче и двамата отлетяха към Париж.
2.
В двореца на Ястреба чакаха само Ла Фарг.
Остриетата се бяха събрали в градината, под сянката на кестена, около старата побеляла маса, по чиито крака пълзяха бурени. Анес и Марсиак играеха на дама, а Балардийо следеше партията и държеше в уста малката си угаснала лула. Седнал небрежно, невъзмутим зад червените стъкла на кръглите си очила, Сен Люк жонглираше с кама. Алмадес, със скръстени ръце, облегнат на стъблото на дървото, изглеждаше нетърпелив. Липсваше Лепра, но за това имаше причина: беше получил заповед да не напуска Лисичарника, където рано следобед Италианката не закъсня да се върне надеждно ескортирана. Чашите с вино и купата със свежи плодове върху масата привличаха насекомите, които бръмчаха в ослепителната светлина, недостъпна за присъстващите поради сянката, която хвърляше короната на кестена.
Най-после Ла Фарг пристигна. Той възседна един стол и всички наостриха слух.
— Ето за какво става дума — започна капитанът. — Знаете, че откакто се предаде в плен, Италианката всеки ден е разпитвана в „Шатле“ от заместника на първия кралски съдия.
— Господин Дьо Лафмас — уточни Анес.
— Да, Лафмас. Носи му се славата, че е неподкупен и упорит. Много е удобен, макар да не е чудовището, за което го представят. Във всеки случай е интелигентен и не е лесно да бъде излъган. С една дума, изглежда, той е идеалният човек, който да накара Италианката да проговори…
— Но? — намеси се Марсиак.
— Но Италианката му създава трудности. Без да сваля усмивката от лицето си, тя хитрува, лъже, изплъзва се ловко. Дните минават, без да е разкрила нищо съществено от онова, което е научила по време на богатата си шпионска кариера.