С известна нерешителност Марсиак уточни:
— Искаме да се срещнем със специалиста по магии на Негово Преосвещенство.
— Да, разбира се — отговори младежът, без да престава да се усмихва.
И тъй като той продължи да стърчи пред тях, докато отново настана мълчание, изпълнено с очакване, Остриетата най-после разбраха и се спогледаха учудено.
Анес наруши тишината:
— Простете, господине, но да не би вие да сте…
— Пиер Тейсие, на вашите услуги, госпожо. Как мога да ви бъда полезен?
Ленкур бутна вратата и с удоволствие влезе сред прохладата и полумрака на малката езотерична книжарничка. Свали шапката си, избърса потта от челото си с кърпичка, а междувременно Берто, след като помоли един клиент да го извини, се насочи към него.
Забързан, книжарят изглеждаше обезпокоен.
— Тук някакъв мъж ви чака — произнесе тихо.
— Кой е той?
Вместо да отговори, книжарят посочи с брадичка към един ъгъл на магазинчето. Бившият шпионин на Кардинала се обърна спокойно в момента, когато Ла Фарг оставяше на рафта книгата, която беше разгърнал.
Двамата мъже се спогледаха, без да дадат израз на чувствата си.
След това, като не изпускаше стария капитан от очи, Ленкур рече през рамо:
— Не се бойте, Берто. Ние с господина добре се познаваме.
Като се отдръпна от прозореца, Алхимика от Сенките се върна към бюрото си.
Вече не беше с дрехите, с които направи утринно посещение на виконтеса Дьо Маликорн. Пак беше облечен в черно, но имаше вид повече на буржоа, отколкото на благородник. Тук, в дома си, той беше ерудит, специалист по магия, наречен Модюи.
Седна във фотьойла си с въздишка, в която бяха смесени задоволство и неудобство. Преобразяването му в човек ставаше все по-мъчително за него. Физически и морално. То предизвикваше страдание на плътта му. Но най-вече го възприемаше като унижение, като овехтели доспехи на недостойна раса, които той, драконът, трябваше да намъква.
Протегна ръка към елегантен съд за ликьор, разположен в скъпа ракла, сипа си малка чашка жълта и плътна течност, която блестеше като злато. Това беше златен блян. Или по-точно екстракт от златен блян — растение, чието отглеждане, продажба и консумация бяха забранени във Франция, също както почти навсякъде в Европа, и с което се приготвяха отвари, използвани от маговете. За обикновените смъртни беше мощна дрога. Високо ценено от елитното общество, което обичаше силните тръпки, то се продаваше тайно, на безумни цени.
Някой почука на вратата.
Така нареченият Модюи прибра съда, стана, скри чашката и едва тогава покани госта да влезе. Този, който се появи, беше наясно с тайните му. Несъмнено беше наемник, с тъмна кожа и с ъгловати черти. С ботуши и ръкавици, с рапира на кръста, той носеше дрехи и шапка от черна кожа. Над лявото му око минаваше превръзка — също от черна кожа, извезана със сребро, — но тя не можеше да прикрие петното от ранса, което се разпростираше около скулата, слепоочието и отиваше към веждите му.
Алхимика се отпусна, измъкна чашата си и посочи към раклата, докато другият се разполагаше във фотьойл.
— Искаш ли?
— Не — отговори едноокият със силен испански акцент.
Затворил клепачи, Алхимика бавно изпи отварата и облиза чашата до последната капка. Драконите си доставяха върховна наслада със златния блян. Той нежно галеше небцето им, но най-вече им помагаше да възобновят връзката с първичната си природа. Често това беше крайно необходимо за тях. Защото ако някогашните дракони трудно и мъчително приемаха човешки вид, мнозина от новородените представители на тази раса се оказваха неспособни да си възвърнат дори временно драконовите форми. Алхимика се срамуваше да си признае, но метаморфозите се оказваха все по-трудни и по-трудни дори за него. Последната, в Елзас, беше особено мъчителна. Тя за малко не го уби. Без златния блян вероятно не би могъл да се преобрази. Без него болките в такива моменти ставаха нетърпими.
— Наистина ли не желаеш? — настоя Алхимика и отново си сипа. — Прекрасна е.
Този път дракът се задоволи сухо да откаже с поклащане на главата си.
Името му беше Савелда и също като Алхимика служеше на Черния нокът. Беше довереник на господарите в това тайно общество. Или по-скоро неоценим помощник на старците от Първата ложа, чиито заповеди изпълняваше, без никога да ги поставя под съмнение.
— Е? — запита Савелда. — Как мина посещението при Маликорн?
— Тя е накрая на силите си.
— Нали ви казах.
— Трябваше сам да се убедя… Както и да е, не можем да очакваме никаква помощ от нея. Жалко. Сигурен съм, че нашите планове биха ѝ се сторили съблазнителни. Тя горещо би желала да вземе участие…